съвет: постарайте се, моля ви се, да не ви промушат още веднъж, преди тази ваша рана да е зараснала съвсем.
Бюси обеща да направи всичко, което е по силите му, облече се, заповяда да му приготвят носилката и се отправи към двореца Монморанси.
Глава 4
За това, как бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк прекара своята първа брачна нощ
Луи дьо Клермон, по-известен под името Бюси д’Амбоаз, когото Брантом, неговият братовчед, бе причислил към големите пълководци на XVI век, беше красив мъж и образец за благородство. От древни времена нито един смъртен не бе удържал по-славни победи. Крале и принцове се надпреварваха да търсят дружбата му. Кралици и принцеси пазеха за него най-благосклонните си усмивки. Бюси наследи от дьо Ла Мол нежната привързаност на Маргьорит дьо Навар. Добрата кралица, която притежаваше любвеобилно сърце и след описаната вече от нас смърт на своя избраник несъмнено се нуждаеше от утешение, направи заради храбрия красавец Бюси д’Амбоаз толкова безумства, че дори разтревожи Анри, своя съпруг, макар на всички да бе известно колко малко значение придаваше кралят на Навара на женските постъпки. Известно е също, че херцог д’Анжу никога не би простил на Бюси любовта на сестра си, ако не смяташе, че тази любов е причина нашият герой да стане негов — на херцога, привърженик. И този път Франсоа отново пожертва собствените си чувства за угода на сляпото и нерешително честолюбие, което трябваше да му причини толкова много неприятности в живота и да му донесе толкова малко плодове.
Но всред военните подвизи, честолюбиви замисли и любовни интриги Бюси запазваше душа, недостъпна на човешките слабости: той не знаеше що е страх, а и истинската любов не го беше още навестила, поне до деня, от който започнахме нашия разказ. Сърцето му — сам той го наричаше сърце на император, оказало се в гърдите на обикновен благородник, — това сърце запазваше девствената си чистота и бе подобно на елмаз, току-що измъкнат на божия свят от недрата на някоя мина, където е узрявал, и още не минал през ръцете на шлифовача. Но в сърцето на Бюси нямаше място за помисли, които наистина биха могли да доведат нашия герой до императорския трон. Той се смяташе достоен за короната, но бе достоен за нещо повече, и короната му служеше само като мерило за успехите в живота.
Сам Анри III бе предложил на Бюси своето приятелство, ала Бюси беше отклонил кралската милост с възражението, че на приятелите на краля се налага да бъдат негови слуги, ако не и нещо по-лошо, което Бюси не може да допусне за себе си. Анри III трябваше да преглътне мълчаливо тази обида, утежнявана още и от това, че Бюси избра за свой покровител херцог д’Анжу. Впрочем последният бе повелител на Бюси дотолкова, доколкото собственикът на някоя менажерия може да се смята за повелител на лъва в нея. Собственикът на менажерията само обслужва и храни благородния хищник, за да не бъде разкъсан самият той от него. Така стояха нещата и с Бюси, когото Франсоа използуваше като оръдие за разправа с личните си врагове. Бюси разбираше това, но подобна роля го задоволяваше.
Бюси си бе избрал девиз, напомнящ девиза на Рогановци, гласящ: „Не мога да бъда крал, не искам да съм принц, аз съм Роган.“ Бюси си казваше: „Не мога да бъда крал на Франция, но херцог д’Анжу иска и може да бъде, а аз ще бъда крал на херцог д’Анжу.“
И той наистина беше такъв.
Когато хората на Сен-Люк видяха, че към двореца Монморанси се приближава носилката на този страшен Бюси, те се спуснаха през глава да предупредят господин дьо Брисак.
— Дали господин дьо Сен-Люк си е вкъщи? — осведоми се Бюси, подал глава иззад завеските.
— Не, господине — каза лакеят на вратата.
— А къде може да е?
— Не знам, господине — отвърна достойният страж. — Днес в двореца никой не е на себе си. От снощи господин дьо Сен-Люк не се е прибирал вкъщи.
— Какво говорите? — възкликна изненадан Бюси.
— Всичко е точно така, както имах честта да ви доложа.
— А госпожа дьо Сен-Люк?
— О! Госпожа дьо Сен-Люк е нещо друго.
— Тя вкъщи ли си е?
— Да.
— Предайте й, че ще бъда щастлив, ако ми позволи да засвидетелствам лично почитта си към нея.
Пет минути по-късно лакеят се върна и съобщи, че госпожа дьо Сен-Люк ще се радва да види господин дьо Бюси.
Бюси стана от кадифените възглавници и се изкачи по парадните стълби. Жана дьо Косе излезе да посрещне непредвидения гост по средата на парадната зала.
Тя беше смъртно бледа, гарваново черните й коси придаваха на тази бледост жълтеникав оттенък, наподобяващ цвета на слонова кост; очите й бяха почервенели от преживяванията през безсънната нощ, а на една от страните й можеше да се забележи сребриста следа от още неизсъхнала сълза. Бледнотата на стопанката на дома предразположи Бюси към усмивка и той дори започна да съчинява мадригал в чест на свенливо сведените оченца, но следите от дълбока мъка, толкова очевидни върху лицето на младата жена, го накараха да прекъсне импровизацията си.
— Здравейте, господин дьо Бюси — приветства госта Жана, — макар да допускам, че идвате тук с лоши вести.
— Благоволете да обясните, госпожо — помоли Бюси. — По какъв начин вашият покорен слуга може да бъде лош вестител в този дом?
— Ах, но нима миналата нощ не сте се били на дуел със Сен-Люк? Нали съм права? Признайте.
— Аз? Със Сен-Люк? — зачуди се искрено Бюси.
— Да, със Сен-Люк. Той ме остави, за да поговори с вас. Вие сте на страната на херцог д’Анжу, а той — на краля. И ето че сте се спречкали. Не крийте нищо от мен, господин дьо Бюси, умолявам ви. Трябва да влезете в положението ми. Той замина с краля, това е вярно, но нали би могъл да изпрати краля и да се срещне след това някъде с вас? Кажете ми истината, какво е станало с господин дьо Сен-Люк?
— Госпожо — каза Бюси, — не мога да повярвам на ушите си, наистина. Очаквах да ме попитате дали съм се оправил след раняването ми, а вие ми устройвате пристрастен разпит.
— Сен-Люк ви е ранил? Значи той се е бил с вас! — възкликна Жана. — Ах, сами виждате…
— Не, не, госпожо, нашият скъп Сен-Люк не се би. Във всеки случай и да се е бил, то не с мен, в никакъв случай не с мен, и благодарение на бога не той ме рани. Нещо повече, той направи всичко възможно, за да ме предпази от това раняване. Впрочем той самичък ще трябва да ви разкаже, че от днес нататък ние с него сме като Дамон и Питий.
— Самият той? Но как може да ми разкаже нещо, ако оттогава не съм го виждала повече?
— Повече не сте го виждали ли? Значи лакеят на вратата не ме е излъгал?
— Какво ви каза?
— Че господин дьо Сен-Люк бил излязъл в единайсет часа през нощта и не се завърнал… Значи, вие не сте виждали своя съпруг от единадесет часа през нощта насам.
— Уви, не съм го виждала.
— Но къде би могъл да бъде?
— Ето, че и аз ви питам това.
— Дявол да го вземе! Разкажете ми всичко подред, госпожо — каза Бюси, започнал вече да подозира причината за внезапното изчезване на Сен-Люк, — това е просто прелестно…
Бедната жена го погледна, вцепенена от изненада.
— Не, не. Исках да кажа, че това е твърде печално — поправи се Бюси. — Загубих много кръв и затова понякога се отплесвам и не знам какво говоря. Разкажете ми тази горестна история. Моля ви, госпожо, говорете.
И Жана му разказа всичко, каквото й беше известно: как Анри III заповядал на Сен-Люк да съпроводи кралската му особа до Лувъра и как портите на Лувъра се затворили, и как началникът на караула казал, че никой повече няма да излезе от двореца, и как действително същата нощ никой повече не излязъл от
