кралския дворец.
— Прекрасно — каза Бюси. — Разбирам.
— Как? Вие разбирате?
— Да. Негово величество е отвел Сен-Люк в Лувъра и след като е влязъл там, Сен-Люк не е могъл вече да се измъкне навън.
— А кой не го е пуснал?
— Проклятие! — видя се Бюси в затруднение. — Вие искате от мен да разглася държавна трайна.
— Но аз самата ходих дотам, до Лувъра, а и моят баща също.
— И какво?
— Стражите ми отговориха, че не разбират какво искаме, според думите им, Сен-Люк трябвало вече да се е върнал у дома си.
— Това още веднъж ме убеждава, че господин дьо Сен-Люк е в Лувъра — каза Бюси.
— Така ли мислите?
— Сигурен съм, и ако пожелаете, вие също ще можете да се уверите в това.
— По какъв начин?
— Със собствените си очи.
— Нима е възможно?
— Извън всякакво съмнение.
— Но ако се появя в двореца, ще ме върнат обратно, както вече стана веднъж, при това със същите думи, които вече ми бяха казани. Ако той наистина е там, защо не ме пускат при него?
— Питам ви — искате ли да проникнете в Лувъра?
— Но за какво?
— За да видите Сен-Люк.
— А ако него го няма там?
— Кълна се в Христа — той е там.
— Колко странно е всичко това!
— Не, това е в стила на краля.
— Но вие самият, нима вие можете да влезете в Лувъра?
— Естествено. Аз не съм жената на Сен-Люк.
— Вие ме изкушавате.
— Решавайте. Тръгвате ли с мен?
— Как да ви разбирам? Казахте, че входът в Лувъра е забранен за жената на Сен-Люк, а сам искате да я вкарате вътре.
— В никакъв случай, госпожо. Съвсем не искам да взема със себе си жената на Сен-Люк, Жана! В никакъв случай!
— Значи вие ми се надсмивате, а аз съм така разстроена. Колко жестоко от ваша страна!
— Какво говорите, любезна графиньо, моля ви — изслушайте ме. Вие сте на двайсет години, висока сте на ръст и имате черни очи и стройна талия. Вие много приличате на най-младия от пажовете ми… На онова мило момче, на което снощи толкова му отиваше броката, разбирате ли ме?
— Ах, какъв срам, господин дьо Бюси — почервеня от възмущение Жана.
— Чуйте ме, разполагам само с тази възможност, други нямам. Трябва или да прибегнем до нея, или да я отхвърлим. Искате ли да видите вашия скъп Сен-Люк? Да или не?
— О! Бих дала всичко на света, за да го видя.
— Добре тогава. Обещавам да ви срещна и не искам нищо в замяна.
— Да… но…
— Обясних ви как ще стане това.
— Няма как, ще постъпя така, както искате, господин дьо Бюси. Моля ви да предупредите само вашия младеж, че ще ми потрябва един от неговите костюми и че ще пратя за него прислужницата си.
— Не е необходимо. Ще наредя да ми покажат най-новите дрехи, които поръчах за своите безделници, за да могат да блеснат с тях на бала у кралицата майка. Ще ви изпратя костюма, който преценя, че най- добре ще пасне на вашата фигура. А после ще се срещнем на някое уречено място, например на ъгъла на улиците Сент-Оноре и Прувер тази вечер, и оттам…
— Оттам?…
— Оттам ние с вас ще се отправим направо в Лувъра.
Жана се разсмя и протегна ръка на Бюси.
— Простете ми за подозренията — каза тя.
— На драго сърце. Давате ми възможност да изиграя номер, който ще развесели цяла Европа. Аз трябва да съм ви признателен, госпожо.
И като се поклони на младата жена, той побърза да се прибере в двореца си, за да се заеме с подготовката на маскарада.
Вечерта, в уговорения час, Бюси и госпожа дьо Сен-Люк се срещнаха край заставата Сержан. Бюси не би познал младата жена, ако тя не бе облечена с костюма на неговия собствен паж. Жана бе очарователна, в мъжката си премяна. Съучастниците си размениха няколко думи и се насочиха към Лувъра.
В края на Фосе-Сен-Жермен-л’Оксероа те се натъкнаха на многобройна тълпа, която бе изпълнила цялата улица и преградила пътя.
Жана се изплаши. По факелите и аркебузите Бюси позна хората на херцог д’Анжу. Впрочем не беше трудно да разпознае и самия херцог по кулестия му кон и белия кадифен плащ, който той обичаше да намята при излизане в града.
— Та ето на — обърна се Бюси към Жана, — вие се страхувате, мой мили пажо, че няма да ви пуснат в Лувъра. Можете да бъдете спокойни, ще влезете, и то с музика. — Ей, монсеньор! — провикна се той с пълни гърди към херцог д’Анжу.
Този възклик прелетя над улицата, без да се слее с нестройната гълчава на гласовете и конския тропот, и достигна до височайшия слух.
Принцът се обърна.
— Я виж, Бюси — зарадва се той, — а бяха ми казали, че си смъртно ранен. Това ме накара да тръгна сега при теб на улица Гренел.
— Честна дума, монсеньор — отвърна Бюси, без дори да помисли да поблагодари на принца за проявеното към него внимание, — останах жив само благодарение на себе си. Откровено казано, монсеньор, вие ме бяхте напъхали в чудесен капан и ме зарязахте там на произвола на съдбата. Вчера след бала у Сен-Люк попаднах в истинска касапница. Освен мен там нямаше никого от анжуйците и, право да си кажа, едва не ми източиха цялата кръв, каквато имам в тялото си.
— Кълна се в честта си, Бюси, те ще заплатят скъпо за твоята кръв. Ще ги принудя да се отчетат за всяка нейна капка.
— Как не, всичко само на думи — с присъщата му безцеремонност възрази Бюси, — а всъщност ще продължите както винаги да се усмихвате на всеки от тях, който ви се изпречи насреща. Поне когато им се усмихвате, да им показвахте зъбите си, а не да стискате устни, както обикновено.
— Добре, добре — каза принцът, — ще дойдеш с мен в Лувъра и сам ще се убедиш.
— В какво, монсеньор?
— В това как ще говоря с моя брат.
— Чуйте ме, монсеньор, аз няма да дойда в Лувъра, ако тази разходка ми поднесе ново оскърбление. Да понасят оскърбления, може да си позволят само принцовете от кралско потекло или миньоните.
— Бъди спокоен. Взел съм присърце твоето раняване.
— Обещавате ли ми пълно удовлетворение?
— Кълна се, че ще останеш доволен. Какво, още ли се колебаеш?
— Монсеньор, толкова добре ви познавам.
— Казах вече, отиваме; за това тепърва ще се говори.
— Ето че и вашата работа се уреди — пошепна Бюси на ухото на графинята. — Докато двете мили братлета, които не могат да се понасят, се вчепкат в нечувана кавга, вие ще можете да издирите своето ненагледно мъжле.
