остъкления коридор.
— Ах, господи! — възкликна господин дьо Нанси. — Навярно негово величество се е разгневил от някого.
— На това ми прилича — подкрепи предположението му Бюси и изобрази уплаха върху лицето си. — Но на кого ли? Дали не на херцог д’Анжу, с когото дойдох в Лувъра?
Капитанът поправи шпагата на бедрото си и се запъти към коридора, откъдето, през сводовете и стените, се чуваха възбудени гласове.
— Не намирате ли, че уредих всичко превъзходно? — попита Бюси.
— А какво става там? — заинтересува се Сен-Люк.
— Кралят и херцог д’Анжу са се хванали един друг за гушите. Това трябва да представлява прелюбопитно зрелище; тичам натам, за да не пропусна нищо. А вие се възползувайте от суматохата, но само не мислете да бягате. Така или иначе това е безполезно, кралят ще ви намери и под земята. По-добре скрийте великолепния ми паж,- когото ви оставям, на някое безопасно място. Ще се намери ли за него някоя тайна колибка?
— Ще се намери, кълна се в Господа, но дори да не се намери, сам ще я построя. За щастие аз се правя на болен и не излизам от спалнята си
— В такъв случай прощавайте, Сен-Люк. Госпожо, не ме забравяйте в молитвите си.
И Бюси, предоволен от шегата, която му се удаде да изиграе на Анри III, излезе от антрето на кралските покои и се насочи по коридора — натам, където почервенелият от гняв крал убеждаваше побелелия от ярост херцог, че главен виновник за събитията от предишната нощ бил Бюси.
— Уверявам ви, ваше величество — горещеше се херцог д’Анжу, — д’Епернон, Шомберг, д’О, Можирон и Келюс го причакваха в засада при Турнелския дворец.
— Кой ви каза това?
— Видях ги със собствените си очи, ваше величество.
— В непрогледния мрак, така ли? Било е тъмно като в рог.
— Можах да ги разпозная не по лицата.
— Че по какво друго ги разпознахте? По гърбовете ли?
— Не, ваше величество, по гласовете.
— Те говориха ли с вас?
— Само това да беше! Те ме взеха за Бюси и ме нападнаха.
— Вас?
— Да, мен.
— А кой дявол ви изпрати чак при Сент-Антоанските порти?
— Какво значение има това?
— Искам просто да зная. Днес съм особено любопитен.
— Отивах при Манасес.
— При Манасес? Евреина?
— А вие как навестявате Руджиери, отровителя?
— Аз мога да навестявам когото си искам. Аз съм крал.
— Вие не ми отговаряте, а се измъквате от отговора.
— Както и да е, аз повтарям: те бяха предизвикани от Бюси.
— От Бюси?
— Да.
— Къде е станало това?
— На бала у Сен-Люк.
— Бюси е предизвикал наведнъж петимата? Това е вече прекалено. Бюси е храбрец, но не и луд.
— Кълна се в разпятието Христово! Казвам ви — лично съм свидетел на поведението му. И после — Бюси е способен и на нещо повече. Не ми го рисувайте като невинно агънце. Той е ранил Шомберг в бедрото, д’Епернон в ръката, а Келюс едва не е бил убит на място.
— Наистина ли? — приятно се изненада херцогът. — Виж, това не ми каза. Ще го поздравя още щом го видя.
— А аз — каза кралят — не се каня никого да поздравявам, но непременно ще накажа тази драка.
— Тогава аз — възрази херцогът, — аз, върху когото вашите приятели посягат, като не само нападат Бюси, но и дръзват да вдигнат ръка непосредствено срещу моята особа, тогава аз ще узная най-сетне, действително ли съм ваш брат и действително ли някой във Франция, освен ваше величество, има право да ме погледне в лицето, без да сведе погледа си, ако не от почит, то поне от страх.
В тази минута, привлечен от гръмките, преминаващи в крясъци гласове на двамата братя, се появи Бюси с елегантен костюм от зелен атлаз с розови фльонги.
— Ваше величество — направи той дълбок поклон пред Анри III, — позволете да ви засвидетелствам моята най-покорна почит.
— Бога ми! Ето го и него! — възкликна Анри.
— Ваше величество, можах да чуя, че ми оказвате висока чест, като споменавате името ми.
— Да — отвърна кралят, — радвам се да ви видя, защото каквото и да ми говориха за вас, вашето лице пращи от здраве.
— Ваше величество, доброто кръвопускане освежава кожата и това е причината тази вечер да имам особено свеж вид.
— Е, добре, ако срещу вас е извършено нападение, сеньор дьо Бюси, ако са ви ранили, обърнете се към мен с оплакване и аз ще отсъдя.
— Позволете, ваше величество — каза Бюси, — никой не ме е нападал, никой не ме е ранявал, няма от кого да се оплаквам.
Анри застина от изненада и насочи поглед към херцог д’Анжу.
— А вие какво ми говорихте? — попита той.
— Аз казах, че Бюси има пробивна рана в бедрото от удар с шпага.
— Вярно ли е, Бюси?
— Щом като братът на ваше величество твърди така, значи е вярно. Първият принц с кралска кръв не може да лъже.
— И вие не сте се оплаквали на никого, след като са ви ранили в бедрото? — настояваше Анри.
— Бих взел да се оплаквам, ваше величество, само в случай, че ми отсекат дясната ръка и бъда лишен от възможността да отмъстя за себе си, а и тогава — добави непоправимият дуелист, — аз вероятно бих прибягнал до лявата си ръка, за да разчистя сметките си с моя оскърбител.
— Нахал — избърбори Анри.
— Ваше величество — обърна се към него херцог д’Анжу, — вие току-що говорехте за правосъдие. Какво пък, ние молим за вашето правосъдие и за нищо друго. Наредете да се извърши разследване, назначете съдии, и нека те определят кой е устроил засадата и кой е подготвял убийство.
Анри почервеня.
— Не — отвърна той, — аз и този път ще предпочета да не зная кой е прав и кой е крив, и ще помилвам напълно всички. Бих искал да помиря тези заклети врагове, но за съжаление раните задържат Шомберг и д’Епернон на легло. Впрочем, господин херцог, кой от моите приятели, според вас, е бил най-неукротим? Кажете, за вас не е трудно да го определите, щом те, както казвате, са нападнали и вас.
— Според мен, Келюс, ваше величество — каза херцог д’Анжу.
— Честна дума, вие сте прав — каза Келюс. — Аз не съм се крил зад чужди гърбове, ваше височество ми е свидетел.
— Щом е така — провъзгласи Анри, — нека господин дьо Бюси и господин дьо Келюс се помирят от името на всички участници.
— О! — възкликна Келюс. — Какво ще рече това, ваше величество?
— Това ще рече: аз искам да се прегърнете с господин дьо Бюси, да се прегърнете тук, пред очите ми, и то незабавно.
Келюс се намръщи.
— Какво има, сеньор? — гъгниво се обърна Бюси към Келюс в подражание на характерния за
