Едва бе успяла да се притаи в нишата, когато се появи Сен-Люк. Господин дьо Нанси се отдръпна деликатно на разстояние, непозволяващо да чува разговора.
— Какво иска още от мен кралят? — начумерен, попита Сен-Люк. — Ах, вие ли сте това, господин дьо Бюси?
— Самият той, драги ми Сен-Люк, и преди всичко… — тук Бюси понижи глас, — преди всичко искам да ви благодаря за услугата, която ми оказахте.
— Ах — каза Сен-Люк, — наистина не си струва да благодарите. Чувствах се отвратително при мисълта, че могат да заколят един такъв храбрец като глиган. Но аз предполагах, че вие сте вече на онзи свят.
— За малко да ме пратят там; трябва да кажа обаче, че в подобни случаи „за малко“ има голямо значение.
— А как ви се удаде да оцелеете?
— С Шомберг и д’Епернон се разплатих чрез отличен удар на шпагата си и, както ми се струва, върнах им дълга с лихва. А Келюс трябва да благодари на здравината на черепа си. Той притежава най-здравия череп от всички, които досега са ми попадали подръка.
— Ах, разкажете ми, моля ви се, по-подробно. Това ще ме развлече — каза Сен Люк и се прозя с риск да си навехне челюстта.
— За съжаление разполагам с много малко време, скъпи ми Сен-Люк. Освен това съм дошъл по съвсем друг повод при вас. Тук вие твърде много скучаете, прав ли съм?
— По кралски, с това, мисля, всичко е казано.
— Отлично тогава, дойдох да ви поразвлека. Дявол да го вземе! Услуга за услуга.
— Прав сте, услугата, която ми оказвате, не е ни-никак по-малка от тази, която аз ви оказах. От скука се умира със същия успех, както и от шпага; процесът е малко по-продължителен, но затова пък по- сигурен.
— Горкият граф! — посъчувства му Бюси. — Виждам, че тук сте в положението на затворник.
— Буквално на затворник. Кралят смята, че може да го развлече само такъв веселяк като моя милост. Кралят е твърде добър, тъй като от вчера аз му правя повече гримаси от неговата маймуна, и му наговорих повече дързости от неговия шут.
— Е, да видим. Може би настъпи и моят ред да ви услужа! Какво бихте искали от мен?
— Естествено — каза Сен-Люк — бихте могли да посетите дома ми или, по-точно, дома на маршал дьо Брисак и да успокоите моята бедна малка, която без съмнение е в голяма тревога, и моето поведение трябва да й се струва твърде подозрително.
— И какво да й предам?
— Е, проклятие! Опишете й всичко, което видяхте, кажете й, че съм затворен между четири стени, и че с мен може да се говори само през прозорчето, че от вчера кралят неуморно ме уверява в дружбата си, като Цицерон, който е писал за нея, в добродетелта си, като Сократ, а между другото Сократ наистина е бил добродетелен.
— А как отвръщате на тези му уверения? — със смях попита Бюси.
— Исусе Христе! Отвръщам му, че, ако ще говорим за дружба, аз съм неблагодарна свиня, а що се отнася до добродетелта, аз съм непоправим развратник, но всичко е напразно — кралят въздиша тежко и продължава да настоява на своето: „Ах, Сен-Люк, наистина ли приятелството е само химера? Ах, Сен-Люк, наистина ли добродетелта е само празен звук?“ Впрочем трябва да му се признае, след като изрече това на френски, той го повтаря на латински и за трети път след това на гръцки.
При тези думи пажът, на когото Сен-Люк не обръщаше никакво внимание, се разсмя.
— А какво искате, приятелю? Той се опитва да ви разчувства. Bis repetita placent5 и толкова повече ter6. Та това ли е всичко, с което мога да ви услужа?
— Ах, боже мой, да; боя се, че това е всичко.
— Е, в такъв случай съм изпълнил вече вашето поръчение.
— Тоест как?
— Предположих какво се е случило с вас и предварително обясних всичко на вашата съпруга.
— А тя?
— Отначало не искаше да ми повярва, но — добави Бюси и хвърли поглед към нишата на прозореца, — надявам се, че в края на краищата тя ще капитулира пред очевидността. И така, помолете ме за нещо друго, за нещо по-трудно, дори невъзможно, и ще бъда щастлив да изпълня молбата ви.
— Тогава, приятелю, дайте ми назаем за два часа хипогрифа7 на славния рицар Астолф, доведете ми го под прозореца, аз ще скоча отгоре му зад вас и вие ще ме откарате при жена ми. А после, ако ви щукне, можете да литнете и до луната.
— Скъпи приятелю — каза Бюси, — всичко може да стане много по-просто: да взема с хипогрифа вашата съпруга и да ви я докарам тук.
— Тук?
— Ами да, тук!
— В Лувъра?
— В самия Лувър. Не ви ли се струва, че това ще е по-забавно? Отговорете ми!
— Исусе Христе! Безусловно.
— И ще престанете ли да скучаете?
— Имате думата ми, ще престана.
— Защото тук сте подложен на смъртна скука, нали? Вие ми се оплаквате от скука.
— Попитайте Шико. Той така ми омръзна вече, че сутринта му предложих да си разменим няколко удара с шпагите си. Този безделник се разсърди по такъв смешен начин, че едва не пукнах от смях. Добре пак, че не съм злопаметен, но ако всичко продължи много дълго, или ще го заколя, за да се поразсея малко, или пък той ще стори това с мен.
— Чумата да ви тръшне! С такива неща не се шегуват, сами знаете, че Шико е превъзходен фехтовач. Вие се измъчвате в своя затвор, но помислете — в гроба ще ви бъде още по-скучно.
— Честна дума, не съм сигурен в това.
— Стига толкова — усмихна се Бюси. — Искате ли да ви оставя пажа си?
— На мен ли?
— Да, на вас. Той е прелестно момче.
— Благодаря — отвърна Сен-Люк, — пажовете ми са противни. Кралят ми предложи за компания от своите пажове по избор, но аз му отказах. Предложете своя паж на краля, който обзавежда дома си. Колкото до мен, стига да се измъкна оттук, ще живея като на Зеленото празненство в замъка Шенонсо: ще ме обслужват само жени и аз сам ще им подбера костюмите.
— Виж ти! — настояваше Бюси. — А все пак опитайте.
— Бюси — с досада каза Сен-Люк, — не е хубаво от ваша страна така да се подигравате с мен.
— Не ми възразявайте, бъдете така добър.
— За нищо на света.
— Уверявам ви, добре знам какво ви липсва.
— Не, не и не. Хиляди пъти не.
— Ей, паж! Елате насам!
— Не, по дяволите! — възкликна Сен-Люк.
Пажът напусна убежището си и се приближи до тях, целият пламнал от смущение.
— О! О! — прошепна Сен-Люк. Щом позна Жана в костюма на пажа на дьо Бюси, той загуби дар слово.
— Е, как — осведоми се Бюси, — да го върна ли обратно?
— Не, бога ми, не! — възкликна Сен-Люк. — Ах, Бюси, кълна ви се във вечно приятелство!
— Не забравяйте, Сен-Люк, оттук не могат да ни чуват, но затова пък могат да ни гледат.
— Прав сте — съгласи се Сен-Люк.
И едва направил две стремителни крачки към жена си, той мигом отстъпи с три крачки назад. Наистина, господин дьо Нанси, учуден от твърде изразителната пантомима, която Сен-Люк неволно изигра, започна да се вслушва в разговора им, но в този миг мислите на капитана бяха отвлечени от силен шум, идващ от
