— Е, как — попита херцогът, — какво реши? Може би ти трябва още да дам тържествено думата си на принц?
— О, не — отвърна Бюси, — вашата дума ще ми навлече само нещастие. Е добре, да става каквото ще, идвам с вас, и нека се опитат само да ме оскърбят — ще съумея да отмъстя за себе си.
И Бюси зае обичайното си място до принца; новият му паж го следваше неотстъпно, сякаш вързан за своя господар.
— Да те оставим самичък да отмъщаваш за себе си? В никакъв случай! — каза принцът в отговор на заплахата, прозвучала в думите на Бюси. — Не трябва да имаш грижа за това, храбри ми рицарю. Сам ще се погрижа за възмездието. Послушай — добави той шепнешком, — аз знам кой се е опитвал да те убие.
— Я виж! — възкликна Бюси. — Нима ваше височество сте се постарали да устроите издирване?
— Аз ги видях.
— Тоест как така сте ги видели? — изненада се Бюси.
— Ами така. Сблъсках се с тях край Сент-Антоанските порти. Те ме нападнаха и едва не ме заколиха вместо теб. Дори не подозирах, че именно теб причакват, разбойниците му ниедни… Иначе…
— Какво иначе?
— А новият ти паж беше ли с теб в тази история? — попита принцът, без да завърши заплахата си.
— Не, монсеньор — каза Бюси, — бях самичък; а вие, монсеньор?
— Аз ли? С мен беше Орили. А защо си бил самичък?
— Исках да запазя репутацията си на храбрия Бюси, с която ме наградихте.
— И те те раниха, така ли? — попита принцът, побързал, както обикновено, да отговори на удара с удар.
— Чуйте ме — каза Бюси, — не бих желал да им давам повод за ликуване, но аз получих превъзходен удар с шпага, бедрото ми е пронизано дълбоко.
— Ах, негодници! — възмути се принцът. — Орили беше прав, те наистина са замисляли предварително това злодейство.
— Вие сте видели засадата, с вас е бил и Орили, който владее шпагата почти толкова виртуозно, колкото и лютнята, и Орили е предупредил ваше височество, че тези хора имат нещо лошо наум, и сте били двама, а те само петима! Защо не ги задържахте и не ми дойдохте на помощ?
— Проклятие! Какво искаш? Откъде можех да знам кого чакат в засада?
— „Продъни се, нечиста сила!“, както казваше крал Шарл IX при вида на приятелите на крал Анри III. Но вие не сте могли да не помислите, че те имат предвид някого от вашите приятели, а тъй като в Париж единствено аз се осмелявам да се нарека ваш приятел, не е било трудно да се досетите кого са очаквали.
— Наистина, прав си, мой скъпи Бюси — призна си Франсоа, — това някак не ми дойде наум.
— Къде ще ви дойде на вас… — въздъхна Бюси, сякаш намерил за безсмислено да довърши онова, което би искал да каже за своя покровител.
Те пристигнаха в Лувъра. Херцог д’Анжу бе посрещнат пред портите от един капитан и стражите. Капитанът имаше строга заповед да не пуска никого в Лувъра, но естествено тази заповед не можеше да важи и за първата особа в държавата след краля. Ето защо принцът мина със свитата си под арката на подвижния мост.
— Монсеньор — обърна се към принца Бюси, след като влязоха в главния двор, — отивайте да вдигате шум при краля, но не забравяйте за онова, в което ми се клехте, а аз самият ще ида да кажа две думи на един свой приятел.
— Зарязваш ли ме, Бюси? — обезпокои се Франсоа, на когото присъствието на неговия любимец придаваше смелост.
— Налага се, но нека това не ви смущава, бъдете сигурен, че ще се появя в разгара на вашата кавга. Крещете, монсеньор, крещете, дявол да го вземе! Съдерете си гърлото, за да ви чуя, нали разбирате, ако не чуя гласа ви, няма да ви дойда на помощ.
И, възползувал се от това, че херцогът влезе в парадната зала, Бюси се промъкна през страничната врата заедно с Жана.
Бюси се чувстваше в Лувъра като у дома си. Той се изкачи по тайните стълби, премина през два или три безлюдни коридора и се озова в някакво подобие на антре.
— Почакайте ме тук — каза той на Жана.
— Ах, боже мой, сама ли ще ме оставите? — разтревожи се младата жена.
— Принуден съм — отвърна Бюси. — Трябва да проуча пътя и да подготвя излизането ви на сцената.
Глава 5
За това, какво предприе бившата госпожица дьо Брисак, понастоящем госпожа дьо Сен-Люк, за да прекара втората си брачна нощ малко по-различно от първата
Бюси тръгна към толкова любимата някога от Шарл IX Оръжейна зала, превърната след новото разпределение на лувърските помещения в спалня на крал Анри III, който бе обзавел стаята по свой вкус. Шарл IX, крал ловец, крал ковач, крал поет, събираше в нея еленови рога, аркебузи, манускрипти, книги и ръчни менгемета. Анри III бе наредил да поставят две легла от коприна и кадифе и да се окачат по стените непристойни картинки, реликви, осветени от папата скапуларии, торбички с ароматични вещества, доставени от Изтока, и колекция превъзходни фехтовални рапири.
Бюси знаеше, че Франсоа бе изпросил от брат си аудиенция в коридора, което ще рече, че кралят не можеше да бъде в спалнята си; известно му бе също така, че съседната на кралската спалня стая, заемана някога от дойката на Шарл IX, сега е спалня на поредния кралски фаворит. А тъй като Анри III се отличаваше с непостоянство в своите привързаности, в това помещение се бяха изредили последователно Сен-Мегрен, Можирон, д’О, д’Епернон, Келюс и Шомберг. Както предполагаше Бюси, сега там би трябвало да пребивава Сен-Люк, към когото, както вече видяхме, кралят изпитваше толкова силна нежност, че дори се беше решил да похити любимеца си от законната му съпруга.
Анри III беше странно създание, той съчетаваше в себе си повърхността с дълбокомислието, страхливостта със смелостта. Винаги скучаещ, винаги възбуден, винаги мечтаещ, той вечно търсеше развлечения: през деня обичаше шума, движението, игрите, физическите упражнения, шутовството, маскарадите и интригите, а през нощта се нуждаеше от ярка светлина, празнодумство, молитви или оргии. Анри бе може би единственият образ на подобен човешки тип в нашия съвременен свят. Този античен хермафродит би трябвало да са роди в някой град на Изтока, сред неми роби, евнуси, еничари, философи и софисти и тогава царуването му би ознаменувало някоя преходна епоха между Нерон и Хелиогабал, епоха на изтънчен разврат и нечувани досега безумства.
И така, предположил, че Сен-Люк е държан в бившата стая на дойката, Бюси почука на вратата на антрето, обща за тази стая и за спалнята на краля.
Отвори му един гвардейски капитан.
— Господин дьо Бюси! — изненадан, възкликна той.
— Да, самият той, любезни ми господин дьо Нанси. Кралят ме изпраща при господин дьо Сен-Люк.
— Прекрасно — отвърна офицерът. — Известете господин дьо Сен-Люк, че при него са дошли от името на краля.
През оставената полуотворена врата Бюси погледна своя паж.
След това се обърна отново към дьо Нанси и го попита:
— Какво прави там бедният Сен-Люк?
— Играе на карти с Шико в очакване на краля, който дава в момента аудиенция на херцог д’Анжу по молба на негово височество.
— Ще позволите ли на моя паж да ме изчака тук? — попита Бюси началника на караула.
— А защо не? — не възрази капитанът.
— Влезте, Жан — обърна се Бюси към младата жена.
И й посочи с ръка прозоречната ниша, където Жана побърза да се скрие.
