— Още днес.
— Нима ще заминете при него? Ще му направите посещение? Помислете, братко, не е ли твърде голяма чест?
— Не, господарю, аз няма да заминавам.
— Тогава как?
— Той ме очаква.
— Къде?
— При мен в Лувъра.
— При вас? Но аз чух викове, които приветстваха излизането му от Лувъра.
— След като излезе през главния вход, той ще се върне през тайната врата? Право на първа визита на херцог дьо Гиз има кралят, на втората имам аз.
— Ах, братко мой — каза Анри, — признателен съм ви за това, че така ревностно зачитате нашите привилегии, които аз твърде често поради слабостта на характера си пренебрегвам. Вървете и се договаряйте с него, Франсоа.
Херцогът пое ръката на брат си и се наведе с намерение да я целуне.
— Какво правите, Франсоа? Елате в прегръдките ми да ви притисна до сърцето си — възкликна кралят. — Там е истинското ви място.
Братята няколко пъти здраво се прегърнаха. Щом се освободи от прегръдката на брат си, херцог д’Анжу излезе от кабинета, с бързи стъпки мина през галерията и влезе в покоите си.
Навярно сърцето му трябваше да се обкове със стоманени и дъбови обръчи, както сърцето на първия мореплавател, за да не се пръсне от радост.
След излизането на брат си кралят заскърца със зъби от злоба, втурна се по тайния коридор, който водеше към спалнята на Маргьорит дьо Навар, заета сега от херцог д’Анжу, и влезе в една малка стаичка, от която можеше да чува разговора между двамата херцози — дьо Гиз и д’Анжу — също така ясно, както Дионисий от своето скривалище е можел да слуша разговорите на пленниците.
— Кълна се в светата утроба! — каза Шико, като отвори и двете си очи и седна на пода. — Доколко трогателна може да бъде картината на семейно съгласие. По едно време ми се стори, че съм на Олимп и присъствам на срещата на Кастор и Полукс след шестмесечна раздяла.
Глава 39
В която се доказва, че подслушването е най-сигурният път към разбирането
Херцог дьо Гиз очакваше херцог д’Анжу в бившите покои на Маргьорит дьо Навар, където някога Беарнеца и дьо Муи шепнешком разработваха плана на бягството си. Предпазливият Анри дьо Навар знаеше, че почти всяко помещение в Лувъра е устроено така, че всички разговори, дори онези, които се водят полугласно, да мотат да бъдат подслушани от този, за когото представляват интерес. Херцог д’Анжу също беше запознат с това немаловажно обстоятелство, но очарован от простосърдечното държане на краля или не му придаде достатъчно значение, или просто забрави за него.
Анри III, както казахме вече, зае своя наблюдателен пост в същата минута, когато брат му влезе в стаята. По този начин нито една дума от разговора на двамата принцове не можа да се изплъзне от ушите му.
— Е, как е, монсеньор? — оживено попита херцог дьо Гиз.
— Както трябва, херцоже, заседанието се състоя.
— Много сте блед, монсеньор.
— Това бие ли на очи? — обезпокои се херцог д’Анжу.
— За мене да, монсеньор.
— Дали кралят е забелязал?
— Нищо, може би така ми се струва… Негово величество ли ви задържа?
— Както виждате.
— Разбира се, той е пожелал да поговори с вас за моето предложение?
— Да, господине.
Настана неловко мълчание, смисълът на което кралят, който не изпускаше нищо, прекрасно разбра.
— И какво каза негово величество, монсеньор? — попита херцог дьо Гиз.
— Самата идея хареса на краля, обаче колкото по-гигантски размах заплашва тя да приеме, толкова по-опасно му се струва, че ще бъде, ако начело на всичко това постави човек като вас.
— Тогава ние сме пред провал.
— Боя се, че е така, любезни херцоже, и според мен Лигата може да се разпусне.
— Дяволска работа! — огорчено каза херцог дьо Гиз. — Това означава да умреш, преди да се родиш, да свършиш, преди да започнеш.
— И двамата са страшни шегаджии, вземи единия, удари другия — разнесе се нечий тих и ехиден глас в самото ухо на Анри, който се беше долепил до отвора за подслушване.
Кралят се обърна рязко и видя до друг отзор дългото тяло на Шико.
— Ти си посмял да тръгнеш след мен, негоднико! — кипна кралят.
— Млъкни — махна с ръка Шико, — пречиш ми да слушам, сине.
Кралят сви рамене и доколкото шутът беше единственото човешко същество, на което той напълно се доверяваше, притихна и отново се наклони към отвора.
Херцог дьо Гиз заговори отново.
— Монсеньор — каза той, — струва ми се, че ако нещата стоят така, кралят веднага би ми обявил това. Би ме приел подобаващо строго и, разбира се, без заобикалки би ми казал направо в лицето какво мисли. Може би той иска просто да ме отстрани от Лигата.
— На мен също така ми се струва — изпелтечи херцог д’Анжу.
— Но тогава той ще погуби цялото дело.
— Непременно — потвърди херцог д’Анжу — и тъй като знаех, че вече сте пристъпили към изпълнение на идеята си, хвърлих се да ви спасявам.
— И какво постигнахте, монсеньор?
— Кралят предостави на мен да реша дали да се вдъхне нов живот на Лигата, или тя да бъде унищожена напълно.
— Е, и какво решихте? — попита херцог дьо Гиз и очите му светнаха, независимо от волята му.
— Чуйте, всичко зависи от това, кого ще утвърди кралят за предводител, сам го знаете. Ако вместо да ви отстранява и разпуска Лигата, той избере за неин ръководител човек, който е в течение на нещата, и ако назначи на този пост не херцог дьо Гиз, а херцог д’Анжу…
— Ето какво било! — изтръгна се от херцог дьо Гиз, който не можа да сдържи нито възклицанието си, нито прилива на кръв към лицето си.
— Браво! — каза Шико. — Два дога сега ще се сдавят за кокала.
Но за немалко учудване на гасконеца и за още по-голямо учудване на краля, който много по-малко, отколкото шута схващаше тайните пружини, които движеха разиграващото се пред тях действие, херцог дьо Гиз престана да се ядосва и със спокоен, дори весел глас каза:
— Вие сте умел политик, монсеньор, ако сте постигнали това.
— Постигнах го — отговори херцог д’Анжу.
— Толкова бързо!
— Да. Трябва да ви кажа, че обстоятелствата бяха благоприятни и аз ги използвах. Обаче, любезни херцоже, нищо още не е окончателно решено — добави Франсоа, — аз не пожелах да дам отговор, докато не се срещна с вас.
— Защо, монсеньор?
— Защото не зная докъде може да ни доведе това.
— Аз знам — каза Шико.
— Това мирише на малък заговор — усмихна се кралят.
— За който господин дьо Морвилие, който според теб е прекрасно осведомен за всичко, не промълви нито дума. Дай да чуем по-нататък, работата става интересна.
