с крал Шарл IX по време на лова?
— Дявол да го вземе — каза Шико, — ето ти нещо ново за тебе, Анри, нали си ловец; слушай, слушай, слушай де, това трябва да е любопитно.
— Аз знам за това — каза Анри.
— Да, но аз не знам; по това време още не бях представен в двора. Дай ми да послушам, сине мой.
— Известно ви е, монсеньор, кой лов имам предвид, нали? — продължи лотарингският принц. — Имам предвид онзи лов, когато вие, воден от великодушно желание да убиете глигана, който е нападнал вашия по-голям брат, стреляте така бързо, че не попадате в звяра, а в коня, в който въобще не сте се прицелвали. Този аркебузен изстрел много нагледно показва, монсеньор, какво коварно нещо е случаят. Всъщност вашата точност е известна на целия двор, Ваше височество винаги стреля без пропуски и този неочакван пропуск навярно много ви учудва, още повече че злите езици веднага започват да дрънкат: падането на краля, притиснат от коня, неминуемо би завършило гибелно, ако не се беше намесил Наварският крал и ако не беше пробол глигана, който вие не улучихте.
— Престанете — каза херцог д’Анжу, опитвайки се да си възвърне увереността, в която безпощадната ирония на херцог дьо Гиз беше пробила зеещ отвор. — Каква полза мога да извлека от смъртта на краля, моя брат, ако Шарл IX трябваше да бъде наследен от Анри III?
— Минутка, монсеньор, дайте да се разберем: в онези години вече имаше един незает трон — полския. Смъртта на Шарл IX направи вакантен още един — френския. Без съмнение, вашият брат, както отлично разбирам, без колебание би избрал френския трон. Но което е лошо — Полското кралство също не е за изпускане. Казват, че някои принцове пробвали честолюбивите си намерения дори по отношение на дребното и жалко престолче на Наварския крал. При това смъртта на Шарл IX би ви приближила с една степен към френския трон, значи всички тези съдбоносни случайности са били във ваша полза. На крал Анри III бяха необходими десет дена, за да се завърне от Варшава. Защо да не направите и вие това, ако стане нова съдбоносна случайност?
Анри III погледна Шико, който на свой ред погледна краля, но този път в погледа на шута нямаше обичайната и присъща му лукава, ирония, нито сарказъм, не, на неговото бронзово от лъчите на южното слънце лице проблясна сянка на ласкаво съчувствие.
— И до какво заключение стигате, херцоже? — попита Франсоа д’Анжу, за да завърши или поне да направи опит да завърши този неприятен разговор, в който херцог дьо Гиз вложи цялата си обида.
— Монсеньор, стигнах до заключението, че всеки крал е изложен на съдбоносна случайност, както сега се убедихме в това. Ето че вие представлявате за крал Анри III съдбоносна случайност, бидейки глава на Лигата, тъй като да бъдеш глава на Лигата е почти същото като да бъдеш крал на краля. Не споменавам това, че ставайки глава на Лигата, вие премахвате съдбоносната случайност на своето собствено царуване, а то не е далече, тоест — Беарнеца.
— Вече не е далече! Чу ли? — възкликна Анри III.
— Кълна се в светата утроба! Чух със собствените си уши! — каза Шико.
— Следователно?… — попита херцог дьо Гиз.
— Следователно — повтори херцог д’Анжу — ще приема предложението на краля. Нали ме съветвате да го приема?
— И още как! — каза лотарингският принц. — Умолявам ви да го приемете, монсеньор.
— А вие тази вечер?…
— О! Бъдете спокоен, още от сутринта моите хора действат и тази вечер Париж ще представлява любопитно зрелище.
— И какво ще има довечера в Париж? — попита кралят.
— Как, нима не се досещаш?
— Не.
— О, колко си глупав! Днес вечерта, сине мой, ще се записват в Лигата. Открито записване, тайно то е започнало отдавна; чакаха само твоето съгласие, за да започнат явно записване, ти сутринта го даде и довечера то свободно започва. Кълна се в светата утроба, Анри, внимавай добре, това са твоите съдбоносни случайности и при това две… и не губят напразно времето си.
— Добре — каза херцог д’Анжу, — до довечера, херцоже.
— Да, до вечерта — повтори кралят.
— Тоест как? — учуди се Шико. — Анри, да нямаш намерение тази вечер да се шляеш по улиците на Париж, излагайки се на опасности?
— Разбира се.
— Ще направиш грешка.
— Защо?
— Пази се от съдбоносни случайности!
— Не се безпокой, няма да бъда сам; ти искаш ли да дойдеш с мен?
— Престани, вземаш ме за хугенот, сине мой. Но не, аз като добър католик искам да се запиша в Лигата и даже не един път, а десет, не, по-добре не десет, а сто пъти.
Гласовете на херцог д’Анжу и херцог дьо Гиз замлъкнаха.
— Още една дума — каза кралят, като спря Шико, когато той си тръгна. — Какво мислиш ти за всичко това?
— Мисля, че всички крале — ваши предшественици, не са знаели нищо за съдбоносните си случайности: Анри II не се е страхувал от окото си, Франциск II — от ухото, Антоан дьо Бурбон — от рамото, Жана д’Албре — от носа, Шарл IX — от устата. Пред всички тях вие имате огромно предимство, метр Анри, тъй като, кълна се в светата утроба! — вие познавате братлето си, нали е така, господарю?
— Да — каза Анри, — и скоро и това ще стане ясно на всички.
Глава 40
Вечерта на лигата
Народните празненства в съвременен Париж — това е преди всичко тълпа, по-голяма или по-малка, и шум, повече или по-малко силен. Съвсем друг характер са имали тези празници през отминалите времена, някога. Драго е било да гледаш как в тесните улички до стените на къщите с украсени с резба балкони, входове и покриви е гъмжало несметно количество хора, как човешките потоци от всички страни са се стичали към едно и също място. По пътя парижаните са се разглеждали един друг и се възхищавали или присмивали. Понякога се раздавали и презрителни подсвирквания, което означавало, че премените на някой парижанин или парижанка са се сторили на някого прекалено чудновати. В онези далечни времена облеклото, оръжието, езикът, жестовете, гласът — с една дума, всичко у всеки е било индивидуално, свое, неповторимо. По такъв начин събирането на хиляди на никого неприличащи личности на едно място е представлявало действително твърде впечатляващо зрелище.
Именно такъв беше Париж в осем часа вечерта в деня, когато монсеньор дьо Гиз направи визита на краля и говори с херцог д’Анжу и, както той считаше, бе подбудил жителите на славната столица да се записват в Лигата.
Тълпи от граждани, облечени празнично, накичени с оръжията си, като че ли се отправяха на парад или в бой, нахлуха по църквите. Видът на тези хора, водени от един и същи порив и крачещи към една и съща цел, беше едновременно и жизнерадостен, и страшен и последното особено биеше на очи, когато минаваха покрай пост швейцарци или покрай патрул на лека кавалерия. Този независим вид в съчетание с виковете, хихикането и шумните похвали може би щеше да изплаши господин дьо Морвилие, ако почтеният магистрат не познаваше своите парижани. Тези хора, които се закачаха и надсмиваха един на друг, не бяха способни да предизвикат кръвопролития, към такива неща можеше да ги подтикне някакъв мним приятел или да ги предизвика някой недалновиден враг.
Този път парижките улици представляваха още по-живописно зрелище, отколкото обикновено. Шумът на тълпата беше особено силен поради това, че много жени, които не искаха в един толкова велик ден да си останат вкъщи, бяха последвали със или без разрешение мъжете си. Някои майки на семейства бяха постъпили още по-добре, бяха повели със себе си цялото потомство и беше твърде забавно да се гледа как малчуганите са окичени с мускетите, сабите и алебардите на бащите си. Парижкият гамен през всички времена, епохи, векове е обичал оръжието до самозабрава. Когато още не е бил в състояние да носи това
