оръжие, той го е влачел по земята, а когато още и на това не е бил способен — възхитено е зяпал оръжието, което носят другите.
От време на време някоя особено силно възбудена компания вадеше от ножниците старите шпаги. Тази проява на воински чувства обикновено се проявяваше пред вратите на къщи, чийто стопанин подозираха в калвинизъм. При това децата крещяха с цяло гърло: „Дойде свети Вартоломей-мей-мей!“, а бащите викаха: „Хугенотите на кладата, на кладата, на кладата!“
При виковете отначало в рамката на прозореца се показваше бледото лице на старата слугиня или на хугенотския свещеник в черно, след това се чуваше скърцането на мандалата, запиращи външните врати. Тогава буржоата с щастлив и горд вид, подобно на заека на Лафонтен, който успял да изплаши друг страхливец, по-голям от самия него, тържествено шестваше по-нататък и крещеше под други прозорци своите шумни, но непредставляващи реална заплаха закани, както уличният търговец хвали стоката си.
Особено голямо скупчване на хора ставаше на улица Арбр-Сек. Тя буквално се заприщваше от народ. Гъстата тълпа с викове и крясъци се стичаше към ярко светещия фенер, висящ над табела, която много наши читатели ще си спомнят, ако им кажем, че на нея беше нарисувана печена на шиш кокошка и имаше надпис: „Пътеводна звезда“.
На прага на тази странноприемница шумно говореше човек с модерна за онези времена квадратна памучна шапка, покриваща съвсем олисяла глава, той размахваше гола шпага, а с другата ръка размахваше голяма канцеларска книга. Листата бяха вече наполовина изпъстрени с подписи. Човекът с шапката крещеше:
— Насам, насам, храбри католици! Влизайте в странноприемницата „Пътеводна звезда“, където ви очакват хубаво вино и радушен прием! Насам, насам! Времето е дошло. През тази нощ чистите ще бъдат отделени от нечистите и утре ще знаем къде е доброто зърно и къде са плевелите. Заповядайте, господа! Онези, които умеят да пишат, нека се приближат и се запишат сами! Онези, които още не са се научили да пишат, също да се приближат и да се доверят на мен, метр Ла Юриер, или на моя помощник господин Крокантен.
Крокантен — млад нехранимайко от Перигор, облечен в бяло, препасан с връв, от едната страна на която висяха кухненски нож и мастилница, този Крокантен предварително беше написал в книгата си имената на всички съседи начела с името на своя достоен патрон метр Ла Юриер.
— Господа, в името на църквата! — буботеше с цяло гърло стопанинът на странноприемницата „Пътеводна звезда“. — Господа, в името на светата вяра!
— Да живее святата религия, господа! Да живее църквата! Ех!…
Той се задъхваше от вълнение и умора, понеже вече четири часа се намираше във възторжено състояние. Призивите на Ла Юриер намираха отзвук в сърцата на обхванатите от не по-малка възбуда граждани и много от тях, които умееха да пишат, се записваха в неговата книга, онези, които не можеха да пишат — в книгата на Крокантен. Този успех особено ласкаеше Ла Юриер още и за това, че съседната църква Сен-Жермен-л’Оксероа представляваше за него опасен съперник. За щастие през онази епоха броят на правоверните католици беше толкова голям, че тези две заведения — странноприемницата и църквата, не само че не си пречеха, а си помагаха: онези, които не успяваха да се промъкнат в църквата, където събирането на подписите ставаше при централния олтар, се опитваха да се промъкнат към подиума на Ла Юриер с неговото двойно записване, а онези, които не можеха да се промъкнат към него, хранеха надежда, че ще им провърви повече в църквата Сен-Жермен л’Оксероа.
Когато двете книги на Ла Юриер и Крокантен бяха запълнени, стопанинът на странноприемницата веднага поиска два нови списъка, та събирането на подписи да не прекъсва дори за минута и двамата с удвоени старания продължиха своята дейност, надявайки се, че техните постижения ще издигнат Ла Юриер на недосегаема висота в очите на херцог дьо Гиз — нещо, за което толкова отдавна мечтаеше стопанинът на „Пътеводна звезда“.
Потоците от вярващи, които се бяха вече подписали или желаеха да се подпишат в новите книги на Ла Юриер, преливаха от една улица в друга, когато сред това множество се появи един висок слаб човек, който си проби път през тълпата с щедри удари с лакти и юмруци и бързо се добра до книгата на Крокантен.
Щом се добра, той взе перото от ръцете на някакъв честен буржоа, току-що написал името си, завършващо с лъкатушеща опашчица, отгърна нова страница и веднага я издраска като написа името си с букви с големина от половин дюйм и с едно драсване на перото направи такъв завършек, че се получи нещо като лабиринта на Дедал, изпъстрен с мастилени петна. След това предаде перото на следващия претендент за място в редиците на защитниците на светата вяра.
— Шико — прочете бъдещият лигист. — Да те вземат дяволите, това е господин с превъзходен почерк!
Действително, това беше Шико. Както вече чухме, той не пожела да съпроводи Анри и сега самостоятелно поддържаше Лигата.
Като документира своето усърдие в книгата на Крокантен, той веднага премина към книгата на метр Ла Юриер. Последният като видя подписа на Шико в книгата на своя подчинен, пожела да има също образец от този забележителен почерк и посрещна гасконеца, ако не с отворени обятия, то с отворена книга. Шико пое перото от ръцете на един търговец на вълна от улица Бетизи и повторно написа името си с още по-голям замах със сто пъти по-изразително драсване накрая и попита Ла Юриер няма ли трета книга.
Ла Юриер не понасяше шегите и вън от странноприемницата губеше своето радушие. Той изгледа накриво Шико. Шико го погледна право в очите. Ла Юриер промърмори нещо за проклетите хугеноти, Шико процеди някакви думи за възгорделите се кръчмари, Ла Юриер отмести настрана книгата и се хвана за дръжката на шпагата, Шико остави перото, за да може, ако се наложи, да извади своята шпага. Ясно беше, че нещата вървят към сблъсък, който би донесъл на стопанина на странноприемницата само загуби, но в този момент Шико усети, че някой го ощипа отзад за лакътя и се обърна.
Пред него стоеше кралят, преоблечен като обикновен буржоа, а зад него, също преоблечени, стояха Келюс и Можирон. Фаворитите бяха въоръжени с рапири и освен това имаха аркебузи на рамо.
— Е, е — каза кралят, — какво става тук? Добрите католици да спорят по такъв начин! Кълна се в смъртта на Христос, вие давате лош пример!
— Господине — отговори Шико, без да дава вид, че е познал Анри, — обръщайте се към онзи, който започна пръв. Този бандит крещи на минувачите да се записват, а след това им крещи още повече.
Вниманието на Ла Юриер беше привлечено от новите желаещи да турят подписите си. Тълпата откъсна Шико, краля и фаворитите от заведението на фанатичния лигист, те се намериха до някакъв вход и по този начин заеха удобна позиция.
— Какъв плам! — каза Анри. — С колко топлина е обградена днес нашата религия по улиците на добрия ми град!
— Да, господарю, но от това на еретиците им е твърде горещо — забеляза Шико, — а на ваше величество е известно, че ви вземат за еретик. Погледнете наляво, кого виждате там?
— О! Широката мутра на херцог дьо Майен и лисичата муцунка на кардинала.
— Ш-шт!… Да влизаш в игра, господарю, може само при положение, че знаеш къде са твоите врагове, а твоите врагове не знаят къде си ти.
— Значи според теб трябва да се опасявам от нещо?
— Боже милостиви! В тази тълпа никой не е гарантиран. Току-виж в нечий джоб се окаже отворен нож, който изведнъж се намери в корема на съседа. Съседът кълне, а след това не му остава нищо друго освен да предаде богу дух. Да минем от другата страна, господарю.
— Познаха ли ме?
— Не мисля, но сигурно ще ви познаят, ако още се задържите тук.
— Да живее Църквата! Да живее Църквата! — с тези възгласи хорското море, идващо от страната на пазара, заля като прилив улица Арбр-Сек.
— Да живее херцог дьо Гиз! Да живее кардиналът! Да живее херцог дьо Майен! — отговори тълпата, наблъскана пред вратите на Ла Юриер. Изглежда, че тя беше забелязала принцовете.
— Що за викове са това? — намръщи се Анри III.
— Тези викове доказват, че всеки тежи на своето място — херцог дьо Гиз — на улицата, а вие — в Лувъра. Вървете в Лувъра, господарю, вървете в Лувъра.
— Ти ще дойдеш ли с нас?
