— Е, мога да ви кажа, монсеньор, не докъде ще ни доведе всичко това — това само бог знае, — а защо ни е нужно всичко това. Лигата — това е втората армия, първата е в ръцете ми, църквата е в ръцете на брат ми кардинала, така че, докато ние тримата сме единни — нищо не би могло да ни се противопостави.
— Не следва да се забравя — каза херцог д’Анжу, — че аз съм вероятният наследник на короната.
— Ах! — въздъхна кралят.
— Прав е — каза Шико, — твоя си е вината, синко. Все още не си благоволил да съединиш ризите на Шартърската богородица.
— Монсеньор, колкото и да са големи шансовете ви за короната, не бива да забравяте шансовете на противната страна.
— Мислите ли, херцоже, че по сто пъти на ден не съм претеглил възможностите на всеки от тях?
— Преди всичко помислете за Наварския крал.
— О! Той въобще не ме безпокои — зает е изцяло с обожаваната Ла Фосез.
— А именно той, господине, може да оспорва дори връзката на кесията ви. Той е изтощен, изгладнял и подобно на уличен котарак, усетил миризмата на мишки, може по цели нощи да дебне на тавана, докато тлъстият, пухкав и охолно гледан домашен котарак не би се помръднал и не би му дошло дори наум да си вади ноктите от кадифените лапички. Наварският крал ви следи. Той е нащрек, не изпуска нито вас, нито брат ви от погледа си. Той ламти за трона. Почакайте, докато се случи нещастие с онзи, който седи сега на трона, тогава ще видите колко са жилави мускулите на този мършав котарак, който с един скок ще се намери от По в Париж и ще ви даде да почувствате остротата на ноктите му. Ще видите, монсеньор, ще видите всичко това.
— Да се случи нещастие с онзи, който седи на трона? — бавно повтори Франсоа и впери въпросителен поглед в херцог дьо Гиз.
— Охо! — каза Шико. — Слушай, Анри, дьо Гиз говори и ще наговори още много поучителни неща, съветвам те да си го имаш наум.
— Да, монсеньор — повтори херцог дьо Гиз. — Нещастен случай! Нещастните случаи не са толкова редки във вашето семейство, това го знаете не по-зле от мен, може би дори по-добре. Случва се монарх с цветущо здраве изведнъж да започне да тлее като свещ. Друг монарх, считащ, че ще живее дълги години, не подозира, че му остава да живее само няколко часа.
— Чуваш ли, Анри? Чуваш ли? — каза Шико, като хвана краля за ръката. Тя беше покрита със студена пот и трепереше.
— Да, прав сте — каза херцог д’Анжу с толкова приглушен глас, че кралят и Шико трябваше да напрегнат слуха си до краен предел. — Кралете от нашата династия се раждат под съдбоносна звезда. Обаче благодарение на бога, моят брат Анри III е със здраво тяло. В миналото той мина през войната и оцеля, това дава основание да се вярва, че ще устои и сега, когато животът му се състои от непрекъснати развлечения. Той ги понася така твърдо, както понася и воинския труд.
— И все пак, монсеньор, не забравяйте едно — възрази херцог дьо Гиз, — развлеченията, с които се обграждат кралете на Франция, понякога крият опасности. Например, спомнете си как умря вашият баща Анри II? Та нали той също остана жив след войната, след толкова опасности, а смъртта му дойде от едно развлечение. Железният връх на копието на Монтгомери, което беше оръжие за турнири, не би могло да пробие броня, обаче проби окото и крал Анри II беше убит. Ето ви един от нещастните случаи, за които ви казвам. Ще кажете, че петнадесет години по-късно кралицата майка заповяда да се залови и обезглави Монтгомери, макар той да мислеше, че след толкова години не може да бъде наказан поради давност. Всичко това стана така, обаче смъртта на Монтгомери не възкреси вашия родител. Спомнете си за вашия брат — покойния Франсоа. Помислете какъв ущърб в мнението на народите му донесе слабостта на духа. Този нещастен принц умря от нещастен случай. Ще се съгласите с мен, монсеньор, че болестта на ухото, по дяволите, като че ли не може да бъде съдбоносна случайност. Излиза обаче, че това е била съдбоносна случайност, и то от най-смъртоносните. От най-различни места успях да чуя, че смъртоносната болест била налята в ухото на крал Франсоа II, а това че е направено от някого, едва ли може да се нарече „случайност“. За това има друго название, известно на всички.
— Херцоже… — промърмори Франсоа, като се изчерви.
— Да, монсеньор, да — продължи херцогът, — думата „крал“ от известно време донася нещастие и когато се произнася „крал“, като че ли се подразбира, „който се излага на опасност“. Спомнете си за Антоан дьо Бурбон: ако не беше крал, едва ли аркебузният изстрел в рамото му щеше да се окаже смъртоносен, за всеки друг не би бил такъв. Обаче този изстрел в рамото изпрати краля на оня свят. Око, ухо, рамо неведнъж са потопявали Франция в траур и тук ми идват на ум милите стихчета на вашия господин дьо Бюси, съчинени по този повод.
— Какви стихчета? — шепнешком попита Анри.
— Стига де! — отвърна Шико. — Нима наистина не ги знаеш?
— Не.
— Не, ти наистина си крал на място, щом крият от теб такива произведения. Сега ще ти ги кажа:
Но шшт! Ш-шт! Мисля, че братлето ти се кани да каже нещо по-интересно.
— А последното двустишие?
— Ще ти го кажа по-късно, когато господин дьо Бюси направи от стахчетата десет.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че на семейния портрет липсват две лица. Но слушай, монсеньор дьо Гиз ще заговори — той няма да ги забрави.
Действително, разговорът се възобнови.
— Нали историята на вашите роднини и вашите съюзници, монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — още не е отразена докрай в стиховете на господин дьо Бюси.
— Какво ти казах! — прошепна Шико и побутна с лакът краля по хълбока.
— Не бива да се забравя Жана д’Албре, майката на Беарнеца, която умря от носа си, защото беше вдишала от аромата на парфюмираните ръкавици, купени от Флорентинеца на моста Сен-Мишел. Съвсем неочаквана съдбоносна случайност. Тя учудващо съвпада с желанията на някои важни персони, кръвно заинтересовани от смъртта на Наварската кралица, и това странно съвпадение извънредно много порази целия двор. А вас, монсеньор, тази смърт не ви ли смущава?
Вместо да отговори, херцог д’Анжу се намръщи: навъсените вежди придаваха на погледа на дълбоко разположените очи още по-мрачно изражение.
— А нима ваше височество забрави от каква съдбоносна случайност умря крал Шарл IX — продължи херцогът, — не е излишно да ви се напомни. Този път причината беше не око, не рамо, не нос, а уста.
— Какво казахте? — възкликна Франсоа.
Анри чу как по паркета звучно изтропаха стъпките на брат му, който от уплаха отстъпи назад.
— Да, монсеньор, устата — повтори дьо Гиз, — особена опасност за кралете представляват книгите за лов, чиито страници се залепват една с друга. Когато ги прелистват, често пъти се налага да се допира пръстът към устата. Тези стари книги развалят слюнката, а човек с развалена слюнка, даже и крал да е, не се задържа дълго на земята.
— Херцоже! Херцоже! — два пъти повтори принцът. — Изглежда ви харесва да измисляте престъпления.
— Престъпления! — учуди се дьо Гиз. — Та кой ви говори за престъпления, монсеньор? Разказвам ви само за съдбоносни случайности и нищо повече. За съдбоносни случайности, разберете ме правилно; за нищо друго не става дума, освен за случайности. А нима не бива да се нарече случайност онова, което стана
