— Пияница! — каза Шико. — Езичник! Изменник! Вероотстъпник! Значи така, както и преди си готов да продадеш приятеля си за кана с вино?
— Ах, господин Шико! — измънка монахът.
— Храня те, негоднико — продължи Шико, поя те, пълня джобовете и търбуха ти, а ти си готов да предадеш своя господар!
— Ах! Шико! — развълнува се монахът.
— Ти издрънкваш тайните ми, нещастнико!
— Любезни приятелю!
— Млъкни! Ти си доносчик и заслужаваш наказание.
И набитият, силен, тлъст монах, як като бик, но размекнат от разкаяние и най-вече от виното, не се и опитваше да се защитава, като че ли беше голям въздушен балон в ръцете на Шико, който го разтърсваше.
Единствено Панург въстана против насилието над неговия приятел и все се опитваше да ритне Шико, но копитата му не улучваха целта, а Шико им отговаряше с удари с пръчка.
— Аз ли заслужавам наказание? — бърбореше монахът. — Аз, вашият приятел, господин Шико?
— Да, да, заслужаваш — отговори Шико — и ще го получиш.
Тук пръчката на гасконеца премина от магарето върху широките рамене на монаха.
— О! Само да не бях пиян — възкликна Горанфло в порив на гняв.
— Ти би ме наложил, така ли, неблагодарно говедо? Мен, твоя приятел?
— Вие сте мой приятел, господин Шико! И вие ме биете!
— Бия онзи, когото обичам.
— Тогава убийте ме и да се свърши с това! — възкликна Горанфло.
— Струва си да се помисли.
— О! Ако само не бях пиян — повтори Горанфло и силно простена.
— Това го каза вече.
И Шико удвои доказателствата на своята любов към бедния монах, който жално заблея.
— Така значи — каза гасконецът — вълк, а се преструва на овца. Хайде, качвай се на Панург и тръгвай да нанкаш в „Рогът на изобилието“.
— Не мога да виждам пътя — каза монахът, от чиито очи валяха като град сълзи.
— А! — каза Шико. — Какво ли щеше да бъде, ако плачеше с виното, което си изпил! В крайна сметка сигурно би изтрезнял! Излиза обаче, че сега трябва да ти бъда и водач.
Шико поведе магарето за юздите, докато в същото време монахът се беше вкопчил с две ръце в извивката на седлото и с всички сили се мъчеше да пази равновесие.
По този начин те минаха по моста Мене, улица Сен-Бартелеми, моста Пти-Пон и излязоха на улица Сен-Жак. Шико теглеше магарето, монахът лееше сълзи.
Двама слуги и метр Бономе по разпореждане на Шико смъкнаха монаха от гърба на магарето и го отведоха в известната вече на читателите стая.
— Готово — каза, като се върна метр Бономе.
— Легна ли? — попита Шико.
— Хърка…
— Но тъй като след ден-два все пак ще се събуди, помнете: не искам той да знае как се е озовал тук. Никакви обяснения! Не би било лошо, ако реши, че въобще не е излизал оттук от онази славна нощ, когато направи такъв шумен скандал в манастира ви, и приеме всичко, което му се е случило в този промеждутък, просто за сън.
— Разбрано, сеньор Шико — отговори съдържателят на заведението, — но какво му се е струпало на главата на бедния монах?
— Голяма беда. Изглежда се е скарал в Лион с пратеника на херцог дьо Майен и го е убил.
— О, боже мой!… — възкликна стопанинът. — Значи…
— Значи, че херцог дьо Майен по всяка вероятност се е заклел, че няма да е херцог, ако не го разпъне на колелото до смърт — отговори Шико.
— Не се вълнувайте — каза Бономе, — той няма да излезе оттук за нищо на света.
— Чул те Господ! А сега — продължи гасконецът, успокоен относно Горанфло, — сега трябва да се намери херцог д’Анжу. Е, да го потърсим!
И той се запъти към двореца на негово величество Франсоа III.
Глава 2
Принц и приятел
Както вече знаем, по време на вечерта на Лигата Шико усърдно търсеше херцог д’Анжу по улиците на Париж.
Вие си спомняте, че херцог дьо Гиз покани принца да се разходи из града. Тази покана обезпокои принца, който въобще се отличаваше с подозрителността си. Франсоа започваше да размишлява, а след размисли той ставаше по-предпазлив от змия.
В негов интерес беше обаче да види със собствените си очи, какво ще стане вечерта в града и затова той счете за необходимо да приеме поканата, но в същото време реши да не напуска двореца, без да си осигури подходяща охрана.
Всеки човек, когато се страхува, се хваща за любимото си оръжие, херцогът също се отправи за своята шпага, а тази шпага беше Бюси д’Амбоаз.
Навярно херцогът трябва да е бил доста изплашен, за да се реши да предприеме такава стъпка. След като беше излъган в надеждите си относно граф дьо Монсоро, Бюси избягваше херцога и Франсоа дълбоко в душата си разбираше, че ако е на мястото на своя любимец — ако това можеше да стане, разбира се, би означавало, че ще придобие и неговата смелост едновременно с другото, — самият той би изпитвал към измамилия го принц нещо много по-силно от обикновено презрение.
Що се отнася до Бюси, то младият човек подобно на всички избрани натури, много по-силно възприемаше страданието, отколкото радостта: обикновено един смел мъж, който безстрашно посреща опасностите и запазва хладнокръвие и спокойствие пред острието на ножа и пистолета, насочени към него, е по-податлив към тъжни преживявания, отколкото един страхливец. Жените най-лесно разплакват онези мъже, пред които останалите мъже треперят.
Бюси беше като замаян от своята мъка. Той видя, че Диана бе приета в двореца като графиня дьо Монсоро, където кралица Луиза я произведе в ранг на придворна дама; видя как хиляди очи жадно поглъщаха тази несравнима с нищо красота, която може да се каже, че откри той и пак той измъкна от гроба, в който беше погребана. През цялата вечер той не откъсна своя поглед от младата жена, но тя нито веднъж не вдигна към него своите сведени очи и сред празничния блясък Бюси, несправедлив като всеки истински влюбен мъж; Бюси, който беше изкоренил от душата си всички признаци на миналото щастие, Бюси не се замисли колко може би страдаше Диана от това, че не бива да вдига погледа си и сред всичките равнодушни или глупаво любопитни физиономии да види замъгленото със скъпа за нея печал лице.
„Да — каза си Бюси, разбирайки, че няма да дочака погледа на Диана, — жените са хитри, ловки и смели, когато трябва да излъжат покровителя си, мъжа си или майка си, но стават неумели и страхливи, когато трябва да се отплатят с признателност. Те така се страхуват да не ги помислят за влюбени, така високо оценяват и най-малката проява на великодушие от своя страна, а в същото време докарват до отчаяние човека, който е готов на всичко заради тях и са способни най-безмилостно да разбият сърцето му, стига да им хрумне. Диана можеше откровено да ми каже: «Благодарна съм за всичко, което направихте за мен, господин Бюси, но не ви обичам!» Тогава или бих умрял на място, или бих се излекувал. Но не! Тя предпочита да я обичам безнадеждно. Тая обаче няма да я бъде, понеже аз повече не я обичам, презирам я.“
И кипящ от ярост — той се оттегли настрана от придворните, които бяха при краля.
В тази минута лицето му с нищо не приличаше на онова лице, което караше жените да се влюбват, а мъжете да изпитват страх: челото на Бюси беше смръщено, очите блуждаеха, а устата бе изкривена от зла усмивка.
Излизайки към изхода той видя своето отражение в огледалото и сам на себе си се стори
