отвратителен.
„Аз съм безумец — помисли си той. — И за какво! Заради една жена съм готов да отблъсна сто други, готови да се хвърлят в обятията ми. Но за какво съм пренебрегнат от нея, или по-точно заради кого?
Заради този ли дълъг скелет с мъртвешко лице, който през цялото време стърчи на две крачки от нея и не я изпуска от ревнивия си поглед… при това се прави, че въобще не ме забелязва? Като си помисля само, че стига да поискам и след четвърт час ще го просна в краката си с пронизано от шпагата ми сърце. Само да поискам и мога да облея белоснежната и рокля с кръвта на онзи, който я е обкичил с цветя. След като не е по силите ми да я накарам да ме обича, то мога да я накарам най-после да се страхува от мен и да ме мрази.
О! По-добре омразата й, отколкото нейното безразличие!
Да, но това би било дребнаво и пошло: така би могъл да постъпи някой си Келюс или Можирон, ако подобни хора могат да обичат. По-добре да приличам на оня герой на Плутарх, от когото винаги съм се възхищавал, на младия Антиох, който умира от любов, без да се осмели нито на едно признание, без да произнесе нито дума за жалба. Да, ще запазя мълчание! Аз, който сразих в двубой не един страшен враг, аз, който избих шпагата от ръцете на самия Крийон, храбрия Крийон, който стоеше пред мен обезоръжен и животът му беше в моя власт; аз ще потисна страданието, ще го задуша в сърцето си също както Херакъл удушава гиганта Антей, няма да позволя дори то да се докосне до своята майка — надеждата. Няма нищо невъзможно за мен, Бюси, наричан също като Крийон храбрец; всичко, което са извършили античните герои, ще го извърша и аз.“
При тези думи младият човек отпусна конвулсивно сгърчените си пръсти, с които раздираше гърдите си, прокара длан по мокрото си от пот чело и бавно тръгна към изхода. За миг юмрукът му инстинктивно се сви готов да се стовари върху изпречилия се на вратата портиер, но Бюси призова на помощ цялото търпение, на което бе способен, и излезе с усмивка на уста, ясен поглед и… с вулкан в сърцето.
Наистина, срещайки херцог д’Анжу, той се отвърна, защото не беше в състояние да се усмихне и дори да кимне за поздрав на човека, когото считаше за свой приятел и който така подло го предаде.
При срещата принцът го повика по име, но Бюси отмина, без да се обърне.
Той се прибра у дома. Остави шпагата на масата, извади кинжала от ножницата, откачи я от колана си, разкопча наметалото и камизола и се смъкна в голямото кресло с глава, отметната назад върху облегалката, на която беше изобразен щитът на родовия герб.
Слугите забелязаха посърналия вид на господаря си, помислиха, че иска да подремне и решиха да се оттеглят и го оставят сам. Бюси не спеше.
Той остана така няколко часа, без дори да забележи, че в другия край на стаята седи друг човек и втренчено го наблюдава, без да произнесе нито една дума, без да се помръдне, по всяка вероятност очаквайки удобен повод, за да привлече вниманието му.
Накрая ледени тръпки преминаха по тялото на Бюси, клепачите му потрепереха. Наблюдаващият не помръдна.
По-късно зъбите на графа затракаха в нервна конвулсия, пръстите му се сгърчиха, главата му натежа и се смъкна върху рамото.
В този миг човекът, който го наблюдаваше, въздъхна и стана от мястото си, а след това се приближи към Бюси.
— Господин графе — каза той, — имате треска.
Графът вдигна зачервеното си от температура лице.
— Ти ли си, Реми? — пробърбори той.
— Да, графе, чаках ви тук.
— Защо?
— Защото там, където страдат, не остават за дълго.
— Благодаря ви, приятелю — каза Бюси и му подаде ръка.
Реми стисна в дланта си тази страшна ръка, която сега бе по-слаба от детска ръчичка, и с нежност и уважение я притисна до гърдите си.
— Чуйте, графе, трябва да решите кое повече ви допада: искате ли треската да ви превземе и унищожи — тогава продължавайте да не се грижите за себе си; желаете ли да я преодолеете — легнете си и заповядайте да ви четат от някоя прекрасна книга, откъдето можете да почерпите добър пример и нови сили.
На графа не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.
Приятелите, дошли да го посетят, го завариха вече в леглото.
Целия следващ ден Реми прекара при леглото на графа. Той изпълняваше двойна мисия — беше целител на душата и тялото. За тялото той имаше освежаващи питиета, а за душата — ласкави и добри думи.
Но след едно денонощие, в същия онзи ден, когато господин дьо Гиз се яви в Лувъра, Бюси се огледа и видя, че Реми го няма в стаята
„Уморен е — помисли си той — и това е напълно естествено! Бедното момче, необходими са му въздух, слънце, топлина. При това, навярно го очаква и Гертруда. Тя е просто една прислужница, но го обича… Прислужницата, която обича, стои по-високо от кралицата, която не обича.“
Така измина целият ден. Реми все не идваше и на Бюси може би затова като че ли, още повече му се искаше да го види. Започваше да изпитва раздразнение от отсъствието на бедния лекар.
— Ах — не за първи път вече въздъхна той. — А аз вярвах, че все още има признателност и дружба! Не, повече в нищо не вярвам!
Привечер, когато се здрачи и улиците бяха пълни с пъстра тълпа народ, а в полумрака предметите в стаята ставаха с все по-неясни очертания, Бюси чу многобройни и много силни гласове в преддверието.
Дотича изплашен до смърт слуга.
— Монсеньор, там е херцог д’Анжу — каза той.
— Нека влезе — отвърна Бюси и се намръщи при мисълта за този човек, чиято грижа дори му беше противна.
Херцогът влезе. В стаята на Бюси нямаше светлина. На боледуващите сърца е по-приятен полумракът, който е населен с призраци.
— Доста е тъмно при теб, Бюси — каза херцогът. — Това навярно ти навява тъга.
— Аз действително съм много болен, монсеньор — промълви Бюси.
— Значи затова те нямаше при мен тези два дни? — попита херцогът.
— Да, монсеньор — потвърди Бюси.
Херцогът се почувства засегнат от лаконичните отговори. Той се разходи из стаята, като разглеждаше изникващите пред погледа му в тъмнината скулптури и опипваше тъканите.
— Добре си се устроил Бюси, поне така аз мисля — отбеляза той.
Бюси не отговори.
— Господа — обърна се херцогът към свитата си, — почакайте ме в съседната стая. Бедни ми Бюси, ти си наистина сериозно болен. Защо не извикахте Мирон?
Един от слугите поклати глава и това движение не остана скрито за херцога.
— Бюси, да не би да имаш някаква мъка? — попита той почти със заповеден тон.
— Не зная — отговори графът.
Херцогът се приближи към него подобно на онези влюбени, които колкото повече ги отблъскват, толкова по-настойчиво любезни и нежни стават.
— Но какво има? Поговори най-после с мен, Бюси! — възкликна той.
— За какво мога да говоря с вас, монсеньор?
— Сърдиш ли ми се? — понижи глас херцогът.
— Да се сърдя? За какво? Освен това да се сърди човек на принц е безполезно.
Херцогът замълча.
— Обаче — наруши мълчанието Бюси, — ние напразно губим време за всякакви заобикалки. Да минем направо по същество, монсеньор.
Херцогът го изгледа.
— Аз съм ви нужен, не е ли така? — с жестока откровеност попита Бюси.
