още не съм ви благодарила за рибарската постъпка. Простете ми и приемете моята най-дълбока признателност.
— Госпожо…
Бюси беше толкова объркан, че не намираше думи.
— Исках да ви докажа — продължи Диана, — че не съм от онези неблагодарни жени, които забравят доброто. Аз помолих господин Реми да ви доведе, като посочих и мястото на срещата. Простете, ако това ви е неприятно.
Бюси притисна ръка до сърцето си.
— О, не, госпожо! Как можахте да го помислите?!
Мислите в главата на този нещастник с разбито сърце започнаха да се проясняват. Може би лекият ветрец, изпълнен с аромати, беше започнал да разсейва облака, засенчващ зрението му.
— Знам — продължи Диана, която се намираше в по-изгодна позиция, тъй като отдавна се готвеше за тази среща, — разбирам колко тежко би трябвало да ви бъде да изпълните моето поръчение. Добре известна ми е вашата деликатност. Познавам ви и ви ценя, повярвайте ми. Съдете сам, колко трябваше да страдам при мисълта, че мога да оставя подобни чувства за себе си в сърцето ви.
— Госпожо — каза Бюси, — вече три дена, откакто боледувам.
— Зная — отвърна Диана и се изчерви, с което доказа колко близко до сърцето й е това боледуване. — Страдах не по-малко, въпреки че господин Реми, разбира се, той не ми казваше истината, уверяваше ме…
— Че причината за моето страдание е вашата неблагодарност ? О да, това е истина.
— Значи постъпих така, както би трябвало да постъпя, графе. Благодаря ви за вашите нежни грижи и се кълна, че ще ви бъда вечно признателна. Говоря ви от цялата си душа.
Бюси печално поклати глава и не отговори.
— Да не би да се съмнявате в думите ми? — попита госпожа дьо Монсоро.
— Госпожо — каза Бюси, — всеки човек, когато изпитва някакво разположение, го изразява както може: в деня на вашето представяне в двореца вие знаехте, че аз се намирам там и стоя пред вас. Не можехте да не усещате моя поглед, който не свалях от вас, но вие не благоволихте дори да ме погледнете, с най-малък жест да ми дадете да разбера, че сте ме забелязали… А възможно е да не можехте да ме познаете, наля сме се виждали само два пъти.
Диана отговори на тези думи с поглед, изпълнен с тъжен упрек, който прободе Бюси право в сърцето.
— Простете ми, госпожо, простете ми — възкликна той. — Вие толкова не приличате на всички останали жени, а постъпвате точно като всяка от тях. Този ваш брак?
— Вие знаете, че ме принудиха и как стана това.
— Знам, но можехте да скъсате.
— Напротив, точно това беше съвършено невъзможно.
— Но нима нищо не ви подсказа, че редом с вас се намира толкова предан човек?
Диана наведе очи.
— Именно това ме плашеше повече от всичко — каза тя.
— Ето от какви съображения ме пожертвувахте значи! О! Помислете само в какво се превърна животът ми, откакто принадлежите на друг.
— Господине — с достойнство отговори графинята, — жената не може, без да опетни честта си, да сменя името си, докато са живи двама мъже, които го носят: едното е фамилното име, което е оставила, а другото е онова, което е приела.
— Каквото и да говорите, вие предпочетохте името на Монсоро пред моето, затова го запазихте.
— Щом мислите така — прошепна Диана, — това е още по-добре.
Очите й се напълниха със сълзи. Бюси забеляза как тя наведе очи и пристъпи развълнуван към нея.
— Е какво, ето че отново съм за вас това, което бях преди, съвсем чужд човек.
— Уви! — въздъхна Диана.
— Вашето мълчание говори по-добре от вас.
— Аз мога да говоря само с мълчанието си.
— Това мълчание, госпожо, е продължение на приема, който ми оказахте в Лувъра. Там вие не ме забелязвахте, а тук не желаете да разговаряте с мен.
— В Лувъра до мен беше господин дьо Монсоро, който ме гледаше — той страшно ревнува.
— Ревнува! Така значи! Какво повече иска той, боже мой?! На кого би могъл да завижда той, когато всички завиждат на неговото щастие?
— Казвам ви, че той ревнува, господине. Забелязал е, че някой вече от няколко дена обикаля около новата къща, в която се нанесохме.
— Значи напуснахте къщата на улица Сент-Антоан?
— Какво? — неволно се изтръгна от нея. — Значи това не сте били вие?!
— Госпожо, след като вашето бракосъчетание беше огласено и вие бяхте представени в двореца, след онази вечер в Лувъра, накрая, след като не ме удостоихте дори с погледа си, — аз изгарям от треска, лежа в леглото и умирам. Сега виждате, че вашият съпруг няма основание да ревнува поне от мен, още повече че дори не знаех, че имате нов дом.
— Тогава, господин графе, ако сте изпитвали някакво желание да ме видите, би трябвало да благодарите на този неизвестен мъж, тъй като, знаейки на какво е способен господин дьо Монсоро, аз се изплаших за вас и затова се реших да ви срещна и да ви предупредя: „Не се подлагайте повече на опасности заради мен, графе. Не ме правете още по-нещастна.“
— Успокойте се, госпожо, уверявам ви, не съм бил аз.
— Позволете ми да ви изкажа докрай всичко, което искам. Опасявайки се от този човек, когото ние с вас не познаваме, но когото графът вероятно добре познава, той настоява да замина от Париж и по такъв начин това е последната ни среща с вас… Утре заминавам за Меридор.
— Вие заминавате, госпожо? — извика Бюси.
— Това е единственият начин да бъде спокоен господин дьо Монсоро — каза Диана. — При това, що се отнася до мен, аз мразя Париж, двореца, Лувъра. Ще бъда щастлива да се уединя там, където премина детството ми, и дано със спомените от миналото щастие върху мен като капчици роса да се изсипе частица от онова толкова хубаво време от младостта ми. Баща ми също заминава с мен. Там ще се срещна и с господин и госпожа Сен-Люк, които толкова скучаят без мен. Сбогом, господин дьо Бюси.
Бюси закри лицето си с ръце.
— Значи — прошепна той — за мен всичко е свършено.
— Какво говорите?! — възкликна Диана и се надигна от пейката.
— Казвам, госпожо, че човекът, който ви изпраща в изгнание, ме лишава от единствената ми останала надежда да дишам същия въздух, който дишате вие, да виждам вашата сянка зад перденцето, да докосвам леко дрехата ви, когато се разминаваме, най-после — да мога да боготворя живо същество, а не сянка… Този човек, който ме лишава от всичко това, е мой смъртен враг и аз ще го унищожа със собствените си ръце, дори да ми е съдено самият аз да загина.
— О! Господин графе!
— Презряна твар! Не му ли стига, че сте негова жена, вие, най-прекрасното създание, което е сътворила природата на този свят, най-целомъдрената сред всички божи творения, за да ви ревнува! Да ревнува вас!? Нелепо ненавистно чудовище! Той е готов да лапне целия свят!
— Успокойте се, графе, успокойте се! Може би самият той не е виновен, че е такъв.
— Не е виновен?! Вие го защитавате, госпожо?!
— О, ако знаехте само! — промълви Диана и закри лицето си от страх, че дори в тъмнината Бюси може да забележи руменината, която го покри.
— Ако знаех какво? — попита той. — Госпожо, аз знам, че мъж, който има такава жена, не би трябвало да се интересува от нищо друго на света.
— Но — каза Диана с пресекващ страстен глас — вие дълбоко се заблуждавате, ако смятате, че господин графът е мой мъж.
При тези думи младата жена докосна с хладната си ръка изгарящите ръце на Бюси, скочи от мястото си
