— Шомберг! Това е неговият глас! — извикаха тримата фаворити. — Но къде, по дяволите, е той?
— Тук съм! Заклевам се в бога, че ме виждате — извиси се гласът.
Тогава всички забелязаха, че от тъмнината на кабинета се приближи човек, по-скоро сянка на човек.
— Шомберг! — възкликна кралят, — откъде се взе и защо си с такъв цвят?
Наистина от главата до петите, без да е пропусната нито една част на тялото, нито един детайл на костюма му, целият Шомберг беше боядисан с най-прекрасен яркосин цвят, какъвто може да си представи човек.
— Der Teufel52! — закрещя той. — Презрени негодници! Ясно е вече защо бяха хукнали след мен.
— Но в какво се състои работата? Ако беше жълт, можеше да си го обясним, че е от страх, но син!
— Работата е в това, че ме хвърлиха в някаква каца. Помислих, че е само вода, а излезе, че е пълна с индиго!
— Кълна се в смъртта на Христос! — засмя се Келюс. — Те са наказали себе си. Това е скъпа боя, а ти си попил поне за двадесет екю.
— Смей се, смей се, но де да беше на мое място.
— А ти никого ли не напердаши? — попита Можирон.
— Знам само, че кинжалът ми остана там, където го забих до самата дръжка — в някакъв дебел търбух. Всичко стана за секунда. Изведнъж бях хванат и хвърлен в бурето, където направо щях да се удавя.
— А как успя да се измъкнеш?
— Имах още смелост, за да се реша на една страхлива постъпка, господарю.
— Какво направи?
— Извиках: „Да живее Лигата!“
— Точно като мен — каза д’Епернон, — само че мен към това ме накараха да добавя: „Да живее херцог д’Анжу!“
— Също и мен — каза Шомберг, гризейки пръстите си от ярост — и аз го извиках, но това още не е всичко.
— Какво! — възкликна кралят. — Заставили са те да извикаш още нещо?
— Не, още да викам не ме караха, това им беше достатъчно, но в момента, когато виках: „Да живее херцог д’Анжу!…“
— Кажи…
— Познайте кой мина в този момент?
— Нима мога да отгатна?
— Бюси, проклетият Бюси, който чу как прославям неговия господар.
— По всяка вероятност той не е разбрал какво става? — каза Келюс.
— Какво по дяволите ще е трудно да разбере — аз бях в кацата с кинжал, опрян в гърлото.
— И той не ти се притече на помощ? — учуди се Можирон. — Но това е дълг на всеки благородник по отношение на друг.
— Той изглеждаше така, като че ли мисли за съвсем друго: носеше се като че ли имаше крила и е готов да литне.
— Впрочем, могъл е и да не те познае — добави Можирон.
— Прекрасно оправдание!
— Беше ли вече син?
— О! Ти си прав — каза Шомберг.
— Тогава му е простено — забеляза Анри, — тъй като, честно казано, драги Шомберг, аз самият не можах да те позная.
— Все едно — възрази Шомберг, който не случайно беше немец, — ние с него все ще се срещнем някъде на друго място, не на ъгъла на улица Кокийер и в ден, когато няма да съм седнал в бъчва.
— А що се отнася до мен, аз съм обиден не на слугата, а на самия господар — херцог д’Анжу, затова бих искал да се срещна не с Бюси, а с монсеньор херцог д’Анжу.
— Да, да — възкликна Шомберг, — монсеньор херцог д’Анжу иска да ни умори от смях, докато му се удаде възможност да го стори с кинжал.
— Нали за херцог д’Анжу пееха в прослава по улиците. Вие сам чухте, господарю — в един глас казаха Келюс и Можирон.
— Каквото и да говорим, днес стопанин на Париж е херцогът, а не кралят. Опитайте се да излезете от Лувъра и ще се убедите, че ще се отнесат и към вас по същия начин, както към нас — каза д’Епернон.
— Ах, брате мой, брате мой! — заплашително промърмори Анри.
— Е, господарю, навярно още неведнъж ще кажете същото, което казахте сега: „Ах, брате мой!“, но без да предприемете нищо против брат си — каза Шомберг. — Заявявам ви, обаче: за мен е напълно ясно, че вашият брат стои начело на някакъв заговор.
— Кълна се в Христовата смърт! — възкликна Анри. — Същото бях казал пред тези господа малко преди да влезете, но те не ми отговориха нищо, а ми обърнаха гръб.
— Господарю, ние свихме рамене и ви обърнахме гръб не защото споменахте за заговор, а защото не забелязахме у вас желание да се разправите с него.
— А сега — подхвана Келюс — ние се обръщаме с лице към вас, за да ви кажем отново: „Господарю, спасете ни, или по-скоро спасете себе си, тъй като в случай че загинете вие — с нас също всичко е свършено. Утре в Лувъра ще се яви херцог дьо Гиз, за да поиска от вас да го поставите начело на Лигата, но вие ще назовете името на херцог д’Анжу, както обещахте, и достатъчно ще бъде той да застане начело на хилядите, разпалени от безчинствата на тази нощ парижани, за да се окажете напълно в ръцете му.“
— Така, така — каза кралят, — а в случай, че взема някакво решение — готови ли сте да ме подкрепите?
— Да, господарю — едновременно отговориха младите хора.
— Но преди всичко, господарю, позволете ми да облека други дрехи — обърна се към него д’Епернон.
— Идете в моята гардеробна, д’Епернон, и моят камердинер ще ви даде всичко необходимо, нали сме еднакви на ръст.
— А на мен, господарю, отначало разрешете да се измия — каза Шомберг.
— Върви в моята баня, там ще се изкъпеш добре. Телякът ми ще се погрижи за това.
— Ваше величество — попита Шомберг, — значи можем да се надяваме, че оскърблението ни няма да остане безнаказано?
Анри призова с ръка към мълчание, отпусна се отново в креслото и дълбоко се замисли. След малко каза:
— Келюс, узнайте дали херцог д’Анжу се е върнал в Лувъра.
Келюс излезе. Д’Епернон и Шомберг останаха да изчакат завръщането му, сплотени от надвисващата опасност. Най-голямо самообладание е необходимо на моряците не по време на самата буря, а по време на затишието, което я предвещава.
— Господарю — попита Можирон, — значи ваше величество се решихте?…
— Ще видите — отговори кралят. Келюс се върна.
— Господин херцогът още не се е върнал — съобщи той.
— Добре — забеляза кралят. — Д’Епернон, вървете да се преоблечете, а вие, Шомберг — да се измиете и да смените цвета си. Вие, Келюс, и вие, Можирон — вървете и пазете на двора както трябва, докато не се завърне брат ми.
— А след като се върне? — попита Келюс.
— След като се върне, ще заповядате да затворят всички врати. Тръгвайте!
— Браво, господарю! — възкликна Келюс.
— Ваше величество — обеща д’Епернон, — след десет минути съм тук.
— Аз, господарю, не мога да ви обещая това, ще зависи от качеството на боята.
— Връщайте се, колкото се може по-бързо! Това е всичко, което ви казвам.
