— Но, ваше величество, оставате сам? — попита Можирон.
— Не, Можирон, оставам с бога, когото ще моля да покровителства делото ни.
— Молете се добре, господарю — каза Келюс, — вече започвам да се замислям дали Господ не се е съюзил с дявола, за да може да ни погуби и на този, и на онзи свят.
— Amen!53 — каза Можирон.
Фаворитите, които отиваха да пазят на двора, излязоха през едната врата, онези, които трябваше да се преоблекат — от другата.
Останал сам, кралят коленичи и започна да се моли.
Глава 5
Шико все повече и повече е крал на Франция
Удари полунощ. В полунощ вратите на Лувъра обикновено се затваряха Но Анри разсъди мъдро, че херцогът няма да пропусне да пренощува тази нощ в Лувъра, за да не създава повод за подозрение у краля, и затова заповяда да не затварят до един часа през нощта.
В дванадесет и четвърт първи при него се появи Келюс.
— Господарю — каза той, — херцогът се върна.
— Можирон какво прави?
— Остана да проследи дали херцогът няма да излезе отново.
— Такова нещо не ни заплашва.
— Значи… — Келюс с жест показа на краля, че остава само да се действа.
— Значи… ще го оставим спокойно да легне да спи — каза Анри. — Кой е с него?
— Господин дьо Монсоро и вечната му свита.
— А господин дьо Бюси?
— Господин дьо Бюси не е с тях.
— Отлично — каза кралят, за когото беше голямо облекчение да научи, че неговият брат е без първата си шпага.
— Каква ще бъде волята на краля?
— Кажете на д’Епернон и на Шомберг да побързат да предупредят господин дьо Монсоро, че кралят желае да разговаря с него.
Келюс се поклони и изпълни поръчението с онази бързина, която се подтиква от чувството на омраза и жажда за мъст, съединени в едно.
Пет минути по-късно влязоха д’Епернон и Шомберг, първият много добре облечен, а вторият — измит до бяло, само тук-там в гънките на кожата на лицето му имаше синкав оттенък; според мнението на теляка това можело да изчезне едва след няколко парни бани.
След двамата фаворити се появи господин дьо Монсоро.
— Господин капитанът от гвардията на ваше величество ме уведоми за честта, която ваше величество ми оказва като ме вика — поклони се главният ловчия.
— Да, господине — отговори Анри, — точно така. Докато се разхождах тази вечер и гледах светещите звезди и блестящата луна, неволно ми дойде наум, че след като времето е великолепно, не би било лошо да се по-ловува. Сега е само полунощ, господин графе, заминавайте още сега за Венсен и се разпоредете да ми осигурят лопатар, който утре да мога да преследвам.
— Но, господарю, предполагах, че ваше величество утре ще удостои херцог д’Анжу с аудиенция, също и херцог дьо Гиз, за да бъде избран глава на Лигата.
— И какво от това, господине? — каза кралят с толкова високомерен тон, който би затруднил всякакъв отговор.
— Може би няма да имате време…
— Онзи, който умее правилно да разпределя времето си, никога няма да има липса на време. Ето защо ви казвам: имате време да заминете още тази нощ при условие, че го сторите незабавно. Ще имате достатъчно време да подготвите дивеча и да предупредите дружината за утре в десет часа сутринта да бъде готова. И така, заминавайте веднага! Келюс и Можирон, заповядайте да отворят вратите на Лувъра на господин дьо Монсоро от мое име и след това заповядайте да ги затворят пак от името на краля.
Невероятно учуден, главният ловчия напусна стаята.
— Това прищявка на краля ли е? — попита той фаворитите в преддверието.
— Да — лаконично отговориха те.
Господин Монсоро разбра, че към това няма какво да се добави и замълча.
Главният ловчия нямаше никаква възможност да предупреди принца. От дясната му страна вървеше Келюс, от лявата — Шомберг. За миг го осени догадка, че фаворитите са получили тайна заповед да го арестуват и едва когато се оказа извън стените на Лувъра и чу как се затвориха вратите след него, се убеди в неоснователността на своите подозрения.
След десет минути Келюс и Шомберг се върнаха обратно.
— А сега — каза Анри, — нито звук и тръгвайте и четиримата с мен.
— Къде отиваме, господарю? — попита както винаги пръв предпазливият д’Епернон.
— Онзи, който дойде, ще види — отговори кралят.
— Да вървим — казаха в един глас и четиримата.
Фаворитите се въоръжиха с шпагите си, пристегнаха наметалата и последваха краля, който с фенер в ръцете ги поведе по познатия ни вече коридор, по който, както имахме възможност да видим с вас, бяха вървели и кралицата майка, и крал Шарл IX, отивайки при своите дъщеря и сестра, при милата Маргьорит, чиито покои, както вече също ни е известно, заемаше сега херцог д’Анжу.
В коридора дежуреше един от камериерите на херцога, но преди той да успее да отстъпи от вратата и да предупреди своя господар, Анри го хвана и му заповяда да мълчи, след което го предаде на своите спътници, които набутаха невнимателния слуга в една от стаите и го заключиха.
По този начин дръжката на вратата на спалнята на херцога натисна самият крал.
Херцогът току-що беше легнал в леглото, унесен в честолюбивите си мечти, предизвикани от събитията тази вечер. Той видя как всички превъзнасяха името му, забравили въобще името на краля. Той видя как почтително му правеха път — на него и на неговите придружвачи — и как оскърбително се отнасяха с хората на краля. Нито веднъж от началото на неговия дълъг жизнен път, изпъстрен с толкова тайни издирвания и страхливи заговори, не му се беше падала такава популярност и като следствие от нея такава надежда.
Той сложи на масата писмото на херцог дьо Гиз, което му предаде дьо Монсоро и в което го съветваха утре сутринта непременно да присъства на тоалета на краля.
Херцог д’Анжу не се нуждаеше от подобни съвети, тъй като съвсем нямаше намерение да пропуска часа на великото си тържество.
Но какво беше изумлението на Франсоа, когато видя как вратата на тайния коридор се отваря и ужасът, когато разбра, че е отворена от ръката на краля!
Анри направи знак на спътниците си да останат на прага, а сам сериозен и намръщен се приближи до леглото на брат си, без да каже нито една дума.
— Господарю — запелтечи херцогът, — честта, с която ме удостоявате, е толкова неочаквана за мен…
— Че дори ви плаши, не е ли истина? — каза кралят. — Аз ви разбирам. Не, не, брате, не ставайте, останете си в леглото
— Но, господарю, все пак, позволете ми… — каза херцогът, целият разтреперан и примъкна към себе си писмото на херцог дьо Гиз, което преди това беше прочел.
— Прочетохте ли го? — попита кралят.
— Да, ваше величество.
— Очевидно онова, което четете, трябва да е твърде увлекателно, за да не спите в толкова късен час.
— О, господарю — отговори херцогът с измъчена усмивка, — нищо, което да заслужава особено внимание: вечерна кореспонденция.
— Разбира се — каза Анри, — вечерната кореспонденция е кореспонденцията на Венера; впрочем, не, греша, подобни писма, които се изпращат по Ирис54 или Меркурий,
