не носят такъв голям печат.
Херцогът скри писмото.
— Колко е потаен нашият Франсоа — каза кралят със смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, и брат му изстина от страх.
Херцогът направи усилие да добие по-уверен вид.
— Ваше величество иска да ми каже нещо насаме? — попита той. Беше забелязал как четиримата благородници до вратата се размърдаха и разбра, че те слушат и се наслаждават на започващата сцена.
— Всичко, което имам да ви кажа насаме — отвърна кралят, като натърти на последната дума, понеже право на такъв разговор бе предоставено като привилегия на братята на краля церемониално от френския двор, — всичко това, господине, ще благоволите да изслушате днес от мен пред свидетели. Слушайте добре, господа, кралят ви разрешава.
Херцогът повдигна глава.
— Господарю — каза той с пълен с отровна омраза поглед, като че ли взет назаем от змия, — преди да бъде оскърбен човек с моето положение, трябваше да ми бъде отказано гостоприемството на Лувъра; в своя дворец аз бих ви отговорил по подходящ за случая начин.
— Наистина — каза Анри с мрачна ирония — вие забравяте, че навсякъде, където и да се намирате, сте мой поданик и че моите поданици навсякъде, където и да са, си остават мои поданици, тъй като крал съм аз, слава богу!… Крал на тази страна!…
— Господарю — каза Франсоа, — в Лувъра аз съм при своята майка.
— А вашата майка е при мен — отговори Анри. — Но да преминем към същността на въпроса, господине, дайте това писмо.
— Кос писмо?
— Онова, което четяхте, което беше на масата до леглото ви, и което скрихте, щом влязох.
— Господарю, помислете! — каза херцогът.
— За какво? — попита кралят.
— За това, че поведението ви е недостойно за благородник. Така може да изисква само един полицай.
Кралят стана блед като мъртвец.
— Писмото, господине! — повтори той.
— Това е писмо от жена, господарю, помислете! — каза Франсоа.
— Има писма от жени, които на всяка цена трябва да бъдат прочетени, а някои от тях е особено опасно да остават непрочетени, например: писмата на нашата майка.
— Братко! — каза Франсоа.
— Писмото, господине — изкрещя кралят и тропна с крак, — или ще повикам четиримата при вратата да го вземат насила.
Херцогът скочи, стиснал смачканото писмо в юмрука си, явно с намерение да го хвърли в огъня на камината.
— И вие ще постъпите така с вашия брат?
Анри отгатна намерението му и прегради пътя към камината.
— Не с моя брат, а с моя смъртен враг! Не с моя брат, а с херцог д’Анжу, който цяла вечер се мотае из Париж след опашката на коня на господин дьо Гиз! С брат, който се опитва да скрие от мен писмото на един от своите съмишленици — господаря на лотарингските принцове.
— Този път вашата полиция е поработила лошо.
— Казвам ви че видях върху печата трите знаменити дрозда на Лотарингия, готови да погълнат лилията на Франция. Дайте, ми писмото, иначе, кълна се в смъртта на Христос…
Анри пристъпи към херцога и сложи ръката си върху рамото му.
Веднага щом усети тежестта на кралската ръка, Франсоа косо хвърли поглед към вратата, където в заплашителна поза, готови да извадят шпагите си, стояха четиримата фаворити, после падна на колене, притисна се до леглото си и закрещя:
— Насам! Помощ! Брат ми иска да ме убие! Тези думи, пълни с ужас, който ги правеше толкова убедителни, направиха на краля впечатление и усмириха неговия гняв, именно защото още повече го задълбочиха. Кралят помисли, че Франсоа наистина се страхува от убийство, което би било братоубийство. За миг главата му се завъртя при мисълта, че над неговото семейство, както над всички семейства с гаснещи родове, тежи проклятието братя по традиция да убиват братята си.
— Не — каза той, — грешите, брате, кралят не ви заплашва с това, от което се боите. Опитахте се да се борите, а сега се признавате за победен. Знайте, че тук господар е кралят, а ако не сте знаели, знайте отсега нататък. Е, кажете това, но не шепнешком, а високо.
— О! Заявявам това, братко, това казвам и аз — извиха херцогът.
— Прекрасно. Тогава дайте писмото… защото ви го заповядва кралят.
Херцог д’Анжу изпусна хартията на земята. Кралят я взе и, без да я чете, я прибра в кесията си, от която раздаваше милостиня.
— Това ли е всичко, господарю? — попита херцогът и вдигна към краля кривогледите си очи.
— Не, господине — каза Анри, — поради днешните безредици, които за щастие нямаха пагубни последици, — ще се наложи да останете тук, в тази стая, докато моите подозрения около вас не се разсеят окончателно. Тук е удобно, обстановката ви е позната, по-малко прилича на затвор, така че оставате тук. Ще имате приятно общество, тъй като тези четирима господа ще останат да ви пазят тук тази нощ, утре ще ги сменят.
— А приятелите ми? Ще мога ли да се видя с тях?
— Кои наричате свои приятели?
— Например господата дьо Монсоро, дьо Рибейрак, д’Антраге, дьо Бюси.
— Аха! — каза кралят. — И този значи!
— Нима е имал нещастието с нещо да не угоди на ваше величество?
— Да — каза кралят.
— Кога?
— Винаги и отчасти тази вечер.
— Тази вечер? Какво се е случило тази вечер?
— Нанесе ми оскърбление по улиците на Париж.
— На вас ли, господарю?
— Да, на мен и на мои предани хора, което е едно и също.
— Бюси да е оскърбил някого тази вечер на улицата? Заблудили са ви, господарю.
— Аз зная какво говоря.
— Господарю — възкликна херцогът с тържествуващ вид, — господин дьо Бюси вече два дена не излиза от своя дворец! Той е болен от треска.
Кралят се обърна към Шомберг.
— Може да е имал треска вкъщи, но не и на улица Кокийер — каза Шомберг.
— Какво казахте? — попита херцогът и се надигна. — Бюси е бил на улица Кокийер?
— Сам го видях.
— Вие сте го видели на улицата?
— Да, Бюси, млад, свеж, бодър, весел, като най-щастлив на света, придружаван от постоянния си съучастник, мисля, че се казваше Реми — негов оръженосец, или лекар.
— В такъв случай нищо не разбирам — каза поразен херцогът. — Аз видях Бюси днес. Той беше на легло. Трябва да ме е излъгал.
— Добре — каза кралят, — когато всичко се изясни, господин дьо Бюси ще бъде наказан като другите и заедно с тях.
Херцогът не се опита повече да защити своя благородник като предостави възможност на краля да излее гнева си върху дьо Бюси и по този начин го отклони от себе си.
— Ако господин дьо Бюси е постъпил така — каза Франсоа, — ако той, след като се отказа да излезе с мен, е излязъл сам, то тогава сигурно е имал някакви намерения, които е било неудобно да ми признае,
