знаейки моята преданост към ваше величество.
— Чувате ли, господа, какво казва моят брат? — попита кралят. — Той твърди, че Бюси е вършел всичко без негово знание.
— Още по-добре — каза Шомберг.
— Защо по-добре?
— Защото в такъв случай, ваше величество, позволете ни да постъпим както си знаем.
— Добре, добре, ще се изясни и ще видим — каза Анри. — Господа, поверявам брат си на вашите грижи: през тази нощ го охранявайте като му оказвате всички подобаващи почести за ранга му на пръв принц и първи в кралството човек след мен.
— О, господарю — каза Келюс и от погледа му херцогът усети, че го побиват тръпки, — бъдете спокоен, знаем колко сме задължени на негово височество.
— Прекрасно, прощавайте, господа — каза Анри.
— Господарю — възкликна херцогът, на който отсъствието на краля се струваше много по-опасно, отколкото присъствието му. — Нима наистина съм арестуван?! Нима приятелите ми няма да могат да ме навестяват?! Нима съм заточен в тази стая?!
Той си спомни за утрешния ден, деня, в който му беше така необходимо да бъде до херцог дьо Гиз.
— Господарю — продължи Франсоа, забелязал, че кралят е готов да се смили, — позволете ми в крайна сметка утре да бъда с ваше величество. Моето място е край вас. Пред очите на всички бих бил най-добре охраняваният пленник, където и да било. Господарю, окажете ми тази милост да бъда до вас.
Кралят, който не съзря нищо подозрително в тази молба на херцог д’Анжу, беше готов да се съгласи и да каже своето „да“, когато вниманието му беше привлечено от дълга и твърде гъвкава фигура, която с ръце, глава, очи, с една дума — с всичко, правеше всички отрицателни знаци и жестове, които можеше да се направят, без да се стигне до счупване на кости.
Това беше Шико, който изобразяваше едно „не“.
— Не! — каза Анри на брат си. — Тук ви е добре и това го искам и аз.
— Но, господарю! — изхленчи херцогът.
— Такава е волята на краля на Франция. Струва ми се, че това трябва да ви бъде достатъчно, господине — добави Анри с високомерие, което окончателни сломи херцога.
— Нали ви казвах, че истинският крал на Франция — това съм аз! — каза Шико.
Глава 6
За това, как Шико посети Бюси и какво последва от това
На другия ден около девет часа сутринта Бюси спокойно закусваше в компанията на Реми, който, в качеството си на лекар, му предписваше различни подсилващи средства. Те разговаряха за вчерашните събития и Реми се опита да си спомни легендите, изобразени на фреските в черквата „Света Мария Египетска“.
— Слушай, Реми — попита внезапно Бюси, — онзи благородник, който беше потопен в кацата на ъгъла на улица Кокийер, като минахме оттам, не ти ли се стори познат?
— Разбира се, господин графе, и то толкова, че от този момент се мъча да си спомня неговото име.
— Значи и ти не го позна?
— Не. Той беше вече напълно син.
— Би трябвало да му се притека на помощ — каза Бюси, — дълг на порядъчните хора е да се защитават един друг от всякаква паплач. Честно казано обаче, бях твърде зает с моите работи.
— Но ако ние не сме го познали — каза Одоен, — той със сигурност ни е познал, та ние си бяхме с нашия естествен цвят. Дори ми се стори, че той злобно се блещи след нас и се заканва с юмрук.
— Сигурен ли си, Реми?
— За това, че се блещеше, отговарям с главата си, а за юмрука и заплахите не съм съвсем сигурен — каза Одоен, който познаваше избухливостта на Бюси.
— В такъв случай трябва да разберем, Реми, кой е бил този благородник. Аз не мога да оставя безнаказано такава обида.
— Почакайте, почакайте — внезапно извика Одоен, като попарен с вряла вода. — Ах, боже мой! Спомних си! Аз зная кой беше той.
— Как би могъл да разбереш?
— Чух го като ругаеше.
— Кълна се в Разпятието, всеки би ругал в такова положение.
— Да, но той ругаеше на немски.
— А!
— Той каза: Gott verdamme55.
— Значи е бил Шомберг.
— Точно така, господин графе, самият Шомберг.
— Тогава, скъпи Реми, почвай да правиш своя мехлем.
— Защо?
— Защото скоро ще се наложи да кърпиш или моята, или неговата кожа.
— Няма да сте толкова луд да позволите да ви убият точно сега, когато най-после сте здрав и толкова щастлив — намигна Реми. — По дяволите! Света Мария Египетска вече ви възкреси веднъж, може и да й омръзне да твори чудеса, та и Христос е правил това само два пъти.
— Напротив, Реми — отговори графът, — ти не можеш да си представиш какво наслаждение е да рискуваш своя живот, когато си щастлив. Вярвай ми, нямам желание да се бия, когато губя на карти или пък ако съм заварил любовницата си на местопрестъплението, или когато съм недоволен от себе си. Обратното, когато кесията ми е пълна, сърцето ми е леко и съвестта ми е чиста, излизам на дуел смело, като на шега. Тогава ръката ми е сигурна, аз разгадавам противника си и го потискам със своя късмет. Чувствам се като човек, който печели на карти и прибира златото на съперника си, което вятърът на късмета подхвърля към нето. Не, именно в такива минути аз съм блестящ, уверен в себе си и нападам умело. Днес бих се бил великолепно, Реми — каза младежът и протегна ръка на лекаря, — защото, благодарение на теб, аз съм щастлив.
— Момент, моля! Все пак, ако не възразявате, ще ви се наложи да се откажете от това удоволствие — каза Одоен. — Една прекрасна дама — моя приятелка, ме помоли да се грижа за вас и ме принуди да се закълна, че ще ви запазя здрав и невредим, принуди ме под предлог, че животът ви й принадлежи и затова не можете да се разпореждате с него без нейното съгласие.
— Мой добри Реми — каза графът замечтано, в онова състояние, когато влюбеният възприема всичко около себе си неясно, без ярки линии и цветове, както актьорите и декорите се възприемат през прозрачната завеса на театъра — онова чудесно състояние на полусън, когато с цялата си душа се отдаваме на нежни мисли за предмета на нашата любов и в същото време с чувствата си възприемаме думите или жестовете на приятеля.
— Вие ме наричате „добри ми Реми“ — каза Одоен, — защото ви дадох възможност да видите отново госпожа дьо Монсоро, но дали ще ме наричате така, когато бъдете разделен от нея, а, за съжаление, този ден е близък, ако не е и настъпил.
— Какво казваш? — извика стреснато Бюси. — Да не се шегуваме с това, метр дьо Одоен.
— Но, господине, не се шегувам. Та нима не знаете, че тя заминава за Анжу и че аз самият съм обречен да страдам поради раздялата с мадмоазел Гертруда? Ах!
Бюси не можа да задържи усмивката си от престореното отчаяние на Реми.
— Много ли я обичаш? — попита той.
— Разбира се… Тя мен също… Само да знаехте как ме бие.
— И ти й позволяваш?
— От любов към науката. Благодарение на Гертруда бях принуден да изобретя чудесен мехлем против синини.
— В такъв случай би трябвало да изпратиш няколко бурканчета на Шомберг.
— Да не говорим повече за Шомберг, нека той сам се погрижи за себе си.
— Да, и да се върнем на госпожа дьо Монсоро, или по-точно към Диана дьо Меридор, защото нали
