Произнасяйки тези думи, Анри малко театрално повиши глас, за да подчертае своята победа и да подгрее ентусиазма на своите приятели, готови да нададат ликуващи викове, а и за да довърши окончателно лигистите, чийто глух ропот издаваше тяхното недоволство, учудване и страх.
Що се отнася до херцог дьо Гиз, то той бе просто унищожен. От челото му падаха едри капки пот. Той се спогледа с херцог дьо Майен и с брат си — кардинала, които стояха в центъра на двете групи лигистки главатари — единият вдясно от него, другият — вляво.
Монсоро, учудвайки се все повече от отсъствието на херцог д’Анжу, все пак започна да се успокоява, като си спомни думите на Анри. Та нали наистина херцогът би могъл да изчезне и без да е заминал.
Кардиналът бавно се отдалечи от групата, в която се намираше, и се промъкна по-близо до херцог дьо Майен.
— Чуйте — прошепна му той — или аз дълбоко греша, или тук ние не можем да разчитаме на безопасност. По-бързо да тръгваме. Кой го знае този народ. Вчера той ненавиждаше краля, днес може да го направи свой кумир за няколко дни.
— Така да бъде — каза херцог дьо Майен, — да вървим. Почакайте тук брат ни, а аз ще подготвя отстъплението.
— Вървете.
През това време кралят подписа акта, който бе на масата и бе съставен предварително от господин дьо Морвилие — единствения човек, освен кралицата майка, посветен в тайната, след което Анри се обърна към херцог дьо Гиз, гъгнейки и с онзи издевателски тон, който той така добре владееше при нужда.
— Е, подпишете и вие, скъпи ми братовчеде. И му подаде перото.
После посочи с пръст мястото на подписа:
— Тук, тук — каза той. — Под мен. А сега предайте на господин кардинала и на господин херцог дьо Майен.
Но кардиналът вече беше в другата стая, а херцог дьо Майен бе слязъл по стълбите.
Кралят забеляза тяхното отсъствие.
— Тогава дайте на главния ловчия — каза той.
Херцогът подписа, предаде перото на главния ловчия и се накани да си тръгва.
— Почакайте — спря го кралят.
И докато Келюс с насмешлив вид взимаше перото от ръцете на граф дьо Монсоро и не само присъстващите благородници, но и всички старейшини на цехове, извикани затова важно събитие, бързаха да се подпишат под краля или на отделни листове, продължение на които трябваше да станат книгите, където предния ден всеки — голям, малък, знатен или от простолюдието бе могъл да подпише името си, в същото това време кралят каза на херцог дьо Гиз:
— Скъпи братовчеде, доколкото помня, вие смятахте, че за защита на нашата столица трябва да се създаде добра армия от всички сили на Лигата. Армията е създадена и е създадена както подобава, понеже единственият пълководец на парижани е кралят.
— Разбира се, господарю — отговори херцогът, все още, без да разбира накъде клони Анри.
— Но аз не забравям — продължаваше кралят, — че имам и друга армия, на която й трябва главнокомандуващ, и че този пост по право се пада на първия воин на държавата. Докато аз тук командвам Лигата, вие вървете да командвате армията, братовчеде.
— Кога трябва да замина? — попита херцогът.
— Веднага — каза кралят.
— Анри, Анри — възкликна Шико, комуто само етикетът попречи да се хвърли към краля и да го прекъсне, както му се искаше.
Но тъй като кралят не чу възклицанието на Шико, а и да го чу, не го разбра, гасконецът с почтителен вид, държейки огромно перо, започна да се промъква през тълпата, докато не се озова при краля.
— Ще млъкнеш ли най-после, глупако — прошепна той на Анри.
Но вече беше късно.
Кралят, както видяхме, вече беше обявил на херцог дьо Гиз назначението му и сега, без да обръща внимание на знаците и гримасите на Шико, връчваше на херцога предварително подписания патент.
Херцог дьо Гиз взе патента и излезе.
До вратата на залата го очакваше кардиналът, а Майен чакаше и двамата пред Лувъра.
Тутакси те се метнаха на конете и не бяха изминали и десет минути, когато тримата бяха вече вън от Париж.
Останалите участници в церемонията също постепенно се разотидоха. Едни викаха: „Да живее кралят!“, други: „Да живее Лигата!“
— Както и да е — засмя се Анри, — но аз реших една трудна задача.
— О, разбира се — промърмори Шико, — няма що, ти си отличен математик…
— Няма никакво съмнение — продължи кралят, — че като накарах тези мошеници да крещят противоположното, всъщност постигнах да крещят едно и също.
— Sta bene67 — стисна ръката на Анри кралицата майка.
— Вярвай, вярвай, но си имай и едно наум — каза гасконецът. — Тя е бясна — след този удар нейните благородници Гиз са размазани като мекица.
— О! Господарю, господарю — хвърлиха се към краля фаворитите, — как чудесно го измислихте!
— Те си въобразяват, че върху тях ще се изсипе злато като манна небесна — прошепна на ухото на краля Шико.
С триумф Анри бе съпроводен до покоите му. В придружаващия краля кортеж Шико играеше ролята на античен хулител, преследвайки своя господар с оплаквания и упреци.
Настойчивостта, с която Шико се стараеше да напомни на полубожеството този ден, че и той е човек, до такава степен учуди краля, че той освободи всички и остана насаме с шута.
— Знайте, метр Шико — обърна се Анри към гасконеца, — вие никога не сте доволен и това става просто непоносимо. Дявол да го вземе! Не искам от вас съчувствие, а здрав разум.
— Ти си прав, Анри — отговори Шико, — тъкмо здрав разум ти липсва.
— Съгласи се все пак, че ударът беше нанесен майсторски.
— Точно с това не мога да се съглася.
— А, ти завиждаш, господин френски крал!
— Аз! Пази боже! За завист бих могъл да избера нещо по-добро.
— Кълна се в тялото господне! Господин критикан!…
— О, що за необуздано самомнение!
— Слушай, не съм ли аз крал на Лигата?
— Разбира се, това е неоспоримо — ти си неин крал. Но…
— Но какво?
— Ти повече не си крал на Франция.
— А кой тогава е крал на Франция?
— Всички с изключение на тебе, Анри, и на първо място брат ти.
— Моят брат! За кого говориш?
— За херцог д’Анжу, дявол да го вземе.
— Когото съм арестувал?
— Да, защото, макар и под арест, на престола е миросан той, а не ти!
— От кого е миросан?
— От кардинал дьо Гиз. Слушай, Анри, съветвам те все пак да се заемеш с твоята полиция. Миропомазва се крал в Париж, в присъствието на тридесет и трима души, в самия параклис на абатството „Света Женевиев“, а ти не знаеш нищо за това.
— Боже господи! А ти знаеше ли за това?
— Разбира се, че знаех.
— Но как би могъл да знаеш нещо, което е неизвестно и на мен?
— Ба! Защото твоята полиция — това е господин дьо Морвилие, а моята — това съм аз.
Кралят смръщи вежди.
— Значи, един крал на Франция вече имаме, без да броим Анри Валоа, а освен него още… чакай,
