— О, но той е толкова храбър — каза Шико, — просто безстрашен.
Главният ловчия го погледна.
— Както и да е — продължи Шико, — ако вие се безпокоите, то аз се безпокоя още повече.
— За кого?
— Също за негово височество.
— Защо?
— Но нима не знаете какво се говори?
— Че той е заминал, нали? — попита графът.
— Казват, че е умрял — едва чуто пошепна Шико на ухото на своя събеседник.
— Така ли? — каза Монсоро с израз на учудване и не без известна радост. — Нали казахте, че той е на път.
— Проклятие! Убедиха ме, че е така. Знаете ли, аз съм толкова лековерен, че вземам за чиста монета всяка глупост, която ми наприказват. А сега имам всички основания да мисля, че дори и да е на път бедният принц, то той е на път за оня свят.
— Чакайте, кой ви внуши толкова мрачни мисли?
— Той се върна вчера в Лувъра, нали?
— Разбира се, нали влязох заедно с него.
— Та ето, никой не го е видял да излиза.
— От Лувъра?
— Да.
— А Орили къде е?
— Изчезнал е.
— А хората на принца?
— Изчезнали! Изчезнали! Изчезнали!
— Вие ме разигравате, господин Шико, така ли? — каза главният ловчия.
— Попитайте!
— Кого?
— Краля.
— На краля въпроси не се задават.
— Стига! Всичко зависи от това, как ще подходите към въпроса.
— Каквото и да става — каза графът, — не мога да оставам повече в такова неведение.
И като се раздели с Шико или по-точно, съпровождан от него по петите, Монсоро се запъти към покоите на Анри III.
Кралят току-що беше излязъл.
— Къде е негово величество? — попита главният ловчия. — Трябва да му докладвам относно някои разпореждания, които ми беше дал.
— При господин херцог д’Анжу е — отвърна този, към когото графът се обърна.
— При господин херцог д’Анжу? — обърна се графът към Шико. — Значи принцът не е мъртъв?
— Хм! — измърмори гасконецът. — Според мен все едно че е покойник.
Главният ловчия окончателно се обърка, той все повече се убеждаваше, че херцог д’Анжу не е излизал от Лувъра.
Някои слухове, стигнали до него, и забелязаното от графа суетене на слугите затвърдиха това му предположение.
Тъй като не знаеше истинските причини за отсъствието на принца от церемонията. Монсоро бе силно учуден, че в такъв решителен момент херцога го няма.
Кралят наистина се беше запътил към херцог д’Анжу. Въпреки горещото си желание да разбере какво се бе случило с принца, главният ловчия не можеше да влезе в покоите му и беше принуден да чака вести в коридора.
Ние вече казахме, че четиримата миньони можаха да присъстват на заседанието, защото бяха сменени от швейцарците, но веднага щом заседанието свърши, те се завърнаха на своя пост — пазенето на принца не беше весела работа, но желанието да досадят на негово височество, като му съобщят за триумфа на краля, надделя. Шомберг и д’Епернон се бяха разположили в преддверието, Можирон и Келюс — в спалнята на негово височество.
Франсоа изпитваше смъртна досада, онази страшна скука, която се засилва от тревогата, но, право да си кажем, разговорът на тези господа съвсем не спомагаше за неговото развеселяване.
— Знаеш ли — подхвърли Келюс на Можирон от единия край на стаята на другия, сякаш принцът изобщо не беше там, — знаеш ли, Можирон, аз едва преди час започнах да ценя нашия приятел Валоа — той действително е голям политик.
— Обясни ми какво искаш да кажеш — отговори Можирон, настанявайки се удобно в креслото.
— Кралят на всеослушание обяви за заговора, значи досега той е крил, че знае за него, а щом е скривал, значи се е страхувал. Ако сега говори за него на всеослушание следователно не се страхува повече.
— Твърде логично — съгласи се Можирон.
— А след като не се страхува повече, той ще накаже заговорниците. Нали познаваш Валоа — той, разбира се, блести с много добродетели, но там, където би трябвало да се намира милосърдието, този блясък е засенчен от тъмно петно.
— Съгласен съм.
— Следователно той ще накаже гореспоменатите заговорници. Ще бъде организиран съдебен процес над тях, а ако има процес, ние ще можем най-спокойно да се насладим на новата постановка на спектакъла „Делото Бюси“.
— Ще бъде прекрасно представление, дявол да го вземе!
— Разбира се, и ние ще имаме запазени места, ако само…
— Какво „ако само“?
— Ако само… това също е възможно… ако само не се откажат от съдебно гледане поради положението, което заемат обвиняемите, и не уредят всичко при закрити врати, както се казва.
— Аз съм за последното — каза Можирон, — семейните дела най-често се решават точно така, а този заговор си е чисто семейно дело.
Орили с тревога погледна към принца.
— Едно знам — продължаваше Можирон, — честно казано, на мястото на краля аз не бих щадил знатните глави. Те са два пъти по-виновни от другите, щом са си позволили да вземат участие в заговора. Тези господа смятат, че всеки заговор им е позволен. Е, аз бих пуснал кръв на един-двама от тях, на един — съвсем сигурно, това е задължително, а след това бих удавил останалия дребосък. Сена е достатъчно дълбока при Нелския замък и на мястото на краля, кълна се в честта си, не бих се удържал от такова изкушение.
— За такъв случай — каза Келюс — не би било лошо според мен да се възроди знаменитото наказание в чувал.
— А какво представлява то? — поинтересува се Можирон.
— Кралска измислица, която се отнася към хиляда триста и петдесета година или някъде там. Ето какво представлява: в чувал, заедно с две-три котки пъхат виновния, след това завързват чувала и го хвърлят във водата. Котките не понасят влагата и започват да си отмъщават на човека — тогава в чувала стават разни неща, които, за съжаление, не могат да се видят.
— Та ти си просто извор на мъдрост, Келюс — възкликна Можирон, — истинско удоволствие е да се разговаря с теб.
— Този начин може и да не се използува за главатарите — те винаги имат привилегията да бъдат обезглавени публично или убити тайно в някое ъгълче. Но за дребосъка, както се изрази ти, а под дребосък разбирам фаворити, оръженосци, майордоми, лютнисти…
— Господа — изломоти Орили, целият побелял от ужас.
— Не им отговаряй, Орили — каза Франсоа, — това не може да се отнася до мене, а следователно и до моите хора — във Франция не се подиграват с принцовете от кралско потекло.
