хора.
Бюси побърза напред, изтича по стълбата и задъхан, възбуден, влезе при херцога.
— Тя е тук — каза Бюси. — Пазете се!
— Сърдита ли е?
— Вбесена е.
— Изразява ли недоволство?
— О, не! Много по-лошо — усмихва се.
— А народът?
— Народът мълчи. Той гледа тази жена с ням ужас — той не я познава, но отгатва каква е тя.
— А тя?
— Тя изпраща въздушни целувки и хапе пръстите, си при това.
— Дявол!
— Да, монсеньор, точно това ми дойде наум и на мен. Това е дявол. Бъдете внимателен.
— Запазваме военно положение, нали?
— Кълна се в бога! Искайте сто, за да получите десет, впрочем, от нея повече от пет няма да измъкнете.
— Ба! Така значи, ти смяташ, че съм съвсем безсилен? Всички ли сте тук? Защо Монсоро не се е върнал още?
— Той сигурно е в Меридор… О! Ние прекрасно ще минем без него!
— Нейно величество кралицата майка! — провъзгласи от прага лакеят.
И веднага се показа Катерина, бледа и, както винаги, цялата в черно.
Херцог д’Анжу се помъчи да стане.
С неподозирана за това износено от годините тяло бързина Катерина се хвърли в обятията на сина си и го обсипа с целувки.
„Тя ще го задуши — помисли Бюси. — Да, това се казват целувки, кълна се в Разпятието.“
Тя направи повече — заплака.
— Трябва да се пазим — каза Антраге на Рибейрак, — всяка сълза ще бъде платена с буре кръв.
Свършила с целувките и сълзите, Катерина седна до главата на херцога. По знак на Бюси присъстващите се оттеглиха. Но той самият се подпря на колоната до кревата като у дома си и зачака спокойно.
— Бихте ли се погрижили за моите бедни хора, скъпи господин дьо Бюси? — внезапно каза Катерина. — Нали след нашия син вие сте стопанин на този дом и наш най-любезен приятел? Моля да ми окажете тази любезност.
Бюси нямаше избор.
„Хвана ме!“ — помисли си той.
— Щастлив съм да служа на ваше величество, госпожо — каза той. — Аз се оттеглям. Почакай! — прошепна той. — Това не ти е Лувъра, ти не знаеш тук всички врати, аз пак ще се върна.
И младият човек излезе, без да може дори да даде на херцога знак. Катерина очакваше това и не го изпускаше нито за секунда от очи…
Първо тя се опита да изясни действително ли синът й е болен, или само се преструва на такъв.
Това трябваше да й послужи за основа на по-нататъшната й дипломация.
Но Франсоа, достоен син на майка си, великолепно играеше своята роля.
Тя заплака, него го втресе.
Това заблуди Катерина. Тя реши, че е болен и дори, че болестта ще й помогне да подчини на своето влияние отслабналия от страданията на тялото разум.
Обсипа сина си с нежност, отново го разцелува, отново заплака, и то така, че той се учуди и попита за причината на нейните сълзи.
— Застрашаваше ви толкова голяма опасност, сине мой — отговори тя.
— Когато избягах от Лувъра ли, майко?
— О, не! След като избягахте.
— Какво имате предвид?
— Тези, които са ви помогнали при това злополучно бягство…
— Какво те?
— Те са вашите най-зли врагове…
„Нищо не знае — помисли принцът, — но би искала да разбере.“
— Кралят на Навара! — без заобикалки каза Катерина. — Вечният бич на нашия род… Познавам го.
„Знае“ — каза си Франсоа.
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че той се хвали с това и смята, че той единствен е спечелил от цялата работа?
— Това не е така — възрази принцът, — излъгали са ви, майко.
— Защо?
— Защото той няма никакво отношение към моето бягство, а дори да беше имал, все едно — сега съм в безопасност, както виждате. А с краля на Навара вече две години не съм се срещал, майко.
— Имам предвид не само тази опасност, сине мой — каза Катерина, чувствайки, че ударът й не е попаднал в целта.
— Какво още, майко? — попита херцогът и погледна към гобленовите драперии на стената на алкова зад гърба на Катерина, които от време на време се полюшваха.
Катерина се наведе към сина си и като се постара да придаде на гласа си изплашен тон, произнесе:
— Кралският гняв! Този страшен гняв, който ви заплашва.
— С втората опасност работата стои по същия начин, както и с първата, госпожо — аз вярвам, че моят брат — кралят, е обхванат от жесток гняв, но аз съм в безопасност.
— Смятате ли? — каза Катерина с израз, способен да внуши страх и на най-смелите.
Драпираните завеси се разклатиха.
— Сигурен съм в това — отговори херцогът — и вие самата с вашето идване тук, мила майко, потвърждавате моята правота.
— Но защо? — разтревожена от спокойствието му, попита Катерина.
— Защото — продължи Франсоа след поредния поглед към завесите, — ако ви бяха поръчали да ми предадете само тези заплахи, нямаше да дойдете тук, пък и кралят в такъв случай не би решил да предаде в ръцете ми такъв заложник като ваше величество.
Изплашената Катерина вдигна глава.
— Заложник?! Аз?!
— Най-свят и почитан от всички — отговори с усмивка херцогът и целуна ръката на Катерина, като не пропусна да хвърли един ликуващ поглед към завесите.
Катерина безсилно отпусна ръце. Тя не можеше да знае, че през тайната врата Бюси следи господаря си и от самото начало на разговора го подкрепя в трудните моменти с поглед, мъжество и бодрост на духа.
— Сине мой — каза тя накрая, — вие сте абсолютно прав — дойдох при вас като пратеник на мира.
— Слушам ви, майко — каза Франсоа, — и вие знаете с какво унижение. Струва ми се, че започваме да се разбираме един друг.
Глава 28
Малките причини и големите следствия
В тази първа част на разговора съвсем очевидно предимството не беше на страната на Катерина.
За кралицата майка подобен неуспех беше не само непредвиден, но и толкова непривичен, че тя си зададе въпроса, наистина ли синът й е така решително настроен, както изглежда. Изведнъж едно малко събитие измени положението на нещата.
Историята познава сражения, които, бидейки почти загубени, изведнъж са били спечелвани поради промяната на вятъра и vice versa77. Пример за това са Маренго и Ватерлоо.
Една песъчинка може да наруши хода и на най-мощната машина.
