Както вече знаем, Бюси се намираше в тайния коридор, който водеше до стаята на херцог д’Анжу, и се беше разположил така, че само принцът да го вижда. От своето скривалище Бюси подаваше глава през цепнатината на завесите в онези моменти, които смяташе най-опасни за делото.
А неговото дело, както разбирате, беше война на всяка цена — трябваше да се задържи в Анжу през цялото време, докато тук е граф дьо Монсоро, трябваше да наблюдава мъжа и да посещава жената.
При все това тази извънредно проста политика усложняваше политиката на Франсоа — големите следствия произтичат от малки причини.
Бюси с енергични намигвания, яростни гримаси, шутовски жестове, свирепо смръщване на веждите принуждаваше господаря си да бъде твърд.
Херцогът, който се боеше от Бюси, му се подчиняваше и, както видяхме, действително се държеше необичайно твърдо.
Катерина претърпя поражение по всички линии и мечтаеше вече за достойно отстъпление, когато едно дребно произшествие, почти толкова неочаквано, колкото и упоритостта на херцог д’Анжу, я избави от това.
В най-големия разгар на разговора между майката и сина, в момента на най-голяма съпротива от страна на херцога, Бюси усети, че някой го дърпа за края на плаща.
За да не изпусне нито дума от разговора, той не се обърна, а протегна ръка назад и напипа нечии пръсти. Пръст по пръст той напипа ръка, след ръката — рамо, след рамото — човек.
Тогава, съобразил, че работата си струва, той се обърна.
Човекът беше Реми.
Бюси искаше да заговори, но Реми сложи пръст на устните си и тихичко измъкна господаря си в съседната стая.
— Какво се е случило, Реми? — нетърпеливо попита графът. — Защо ме безпокоиш в такъв момент?
— Писмо — прошепна Реми.
— Дявол да те вземе! Заради някакво писмо ти ме откъсваш от най-важния разговор, който водех с херцог д’Анжу.
Това гневно избухване очевидно не обезкуражи Реми.
— Има писма и писма — каза той.
— Откъде е това писмо?
— От Меридор.
— О! — живо възкликна Бюси. — От Меридор! Благодаря, мили Реми, благодаря!
— Значи не смятате повече, че съм допуснал грешка?
— Нима ти можеш да сгрешиш? Къде е писмото?
— Пратеникът държи да ви го предаде лично, затова реших, че е много важно.
— Правилно. Той тук ли е?
— Да.
— Доведи го.
Реми отвори една от вратите и направи знак на човека, на вид коняр, да влезе.
— Ето господин дьо Бюси — каза той, посочвайки графа.
— Дай писмото. Аз съм този, когото търсиш. И даде на пратеника половин пистол.
— О, аз ви познавам — отговори конярят и му подаде писмото.
— Тя ли ти го даде?
— Не тя, а той.
— Кой той? — живо попита Бюси, докато разглеждаше почерка.
— Господин дьо Сен-Люк.
— А!
Бюси беше пребледнял, защото при думата „той“ беше решил, че става дума за мъжа, а не за жената, а господин дьо Монсоро имаше това качество — да кара бедния Бюси да бледнее всеки път, когато се сещаше за него.
Младият човек се обърна, за да прочете писмото и да скрие при четенето онова вълнение, което всеки, който получава важно послание, се бои да покаже, освен ако не е Цезар Борджия, не е Макиавели, не е Катерина Медичи или самият дявол.
И бедният Бюси постъпи правилно, защото, щом хвърли поглед на известното ни писмо, кръвта му нахлу в мозъка и заля лицето му като разбушувало се море. От бледен той стана пурпурночервен, секунда беше като зашеметен и усещайки, че всеки момент ще падне, се отпусна в креслото край огъня.
— Върви — каза Реми на учудения от въздействието на писмото коняр. И го подбутна по гърба. Конярят побърза да си тръгне. Той реши, че е донесъл лоша вест, и се уплаши да не си вземат обратно парите.
Реми се приближи до графа и го дръпна за ръката.
— По дяволите! — възкликна той. — Отговорете ми веднага, иначе, кълна се в свети Ескулап, ще ви пусна кръв от всичките ви четири крайника.
Бюси стана. Той вече не беше нито червен, нито зашеметен, но беше мрачен.
— Погледни — каза той — какво е направил за мен Сен-Люк.
И протегна на Реми писмото. Реми жадно го прочете.
— Какво пък — забеляза той, — струва ми се, всичко е прекрасно и господин дьо Сен-Люк е галантен мъж. Да живеят умните хора, които могат да изпращат душата в чистилището. Оттам връщане назад няма.
— Невероятно! — промърмори Бюси.
— Разбира се, но това не променя нищо. Работата ни сега е такава — след девет месеца ще имам за пациентка някоя си графиня дьо Бюси. Исусе! Не се безпокойте, аз акуширам като Амброаз Паре.
— Да — каза Бюси, — тя ще бъде моя жена.
— Струва ми се, че не трябва кой знае какво да правите за това, тя вече беше ваша жена повече, отколкото жена на мъжа си.
— Монсоро мъртъв!
— Мъртъв! — повтори Одоен. — Това е написано черно на бяло.
— О, струва ми се, че спя, Реми. Как? Аз вече няма да виждам това подобие на привидение, винаги готово да застане между мен и щастието? Реми, ние се заблуждаваме.
— Не, изобщо не се заблуждаваме. Прочетете писмото, дявол да го вземе! Паднал върху маковете, но толкова несръчно, че веднага умрял. Вече съм забелязал, че е опасно да се пада върху макове, но досега мислех, че е опасно само за жени.
— Но в такъв случай…
Бюси не чуваше шегите на Реми и следеше само една мисъл, която се въртеше в главата му:
— Диана не бива да остава в Меридор. Аз не искам това. Тя трябва да замине някъде, където ще може да забрави.
— Мисля, че за това напълно подхожда Париж — каза Одоен. — В Париж забравят много бързо.
— Ти си прав. Тя отново ще се настани в своята къщичка на улица Турнел, ще живеем в сянка през десетте месеца на вдовишкия траур и бракът ще бъде за нас само утрешният ден на днешните радости.
— Това е вярно — каза Реми, — но за да заминем за Париж…
— Е?
— Трябва ни нещо?
— Какво е то?
— Трябва ни мир в Анжу.
— Вярно — каза Бюси, — вярно. О, боже мой! Колко време е загубено и загубено напразно.
— Това значи, че ще се качите на коня си и ще препуснете към Меридор.
— Не, не, в никакъв случай. Не аз, а ти. Аз трябва на всяка цена да остана тук, при това моето присъствие там в подобна минута би било почти непристойно.
— А как ще се видя с нея? Да вляза ли в замъка?
— Не, иди първо при старото сечище, може би тя ще се разхожда там и ще ме чака. А ако не я видиш там, върви в замъка?
— Какво да и кажа?
