„Колко ще й отива траур“ — помисли Сен-Люк.
След това се приближи към очарователната група, която се състоеше от двете млади жени, и каза:
— Извинете ме, любезна госпожо, но на всяка цена трябва да кажа няколко думи на госпожа дьо Сен- Люк.
— Моля ви, скъпи приятелю, моля ви — отговори госпожа дьо Монсоро. — Ще отида при баща ми в библиотеката. След като поговориш с господин дьо Сен-Люк — обърна се тя към приятелката си, — ела, аз ще бъда там.
— Непременно — каза Жана.
Диана махна с ръка и с усмивка се отдалечи. Съпрузите останаха сами.
— Какво има? — попита весело Жана. — Имате мрачен вид, скъпи ми съпруже!
— Естествено — отговори Сен-Люк,
— Какво се е случило?
— Е, боже мой! Нещастен случай.
— С вас? — изплаши се Жана.
— Не съвсем с мене, но с човека, който беше с мен.
— Но с кого?
— С онзи, с който се разхождахме.
— С господин дьо Монсоро?
— Уви, да! Бедният, скъп граф!
— Но какво му се е случило?
— Предполагам, че умря.
— Умрял! — възкликна Жана с понятно вълнение. — Умрял?
— Именно.
— Но той току-що беше тук, говореше, гледаше!…
— Е, точно това е причината за неговата смърт — прекалено много е гледал и прекалено много приказваше.
— Сей Люк, приятелю — каза младата жена и хвана мъжа си за ръката.
— Какво?
— Нищо ли не скривате от мен?
— Аз? Нищо съществено, кълна ви се. Дори не крия мястото, където умря.
— А къде умря?
— Там, зад стената, на същата онази полянка, където нашият приятел Бюси обикновено оставяше коня си.
— Вие ли го убихте, Сен-Люк?
— Проклятие! Кой друг? Ние бяхме само двамата, но аз се връщам и ви казвам, че той е мъртъв — не е трудно да се отгатне кой кого е убил.
— Нещастният!
— Ах, мила моя — каза Сен-Люк, — той ме предизвика, оскърби ме и пръв извади шпага.
— Това е ужасно! Това е ужасно! Бедният граф!
— Ето ти на — каза Сен-Люк, — знаех си. Ще видите, само след седмица ще го наричат „Свети Монсоро“.
— Но вие не бива да оставате тук! — извика Жана. — Вие не можете повече да живеете под покрива на човека, когото сте убили.
— Точно това си казах и аз и затова побързах при вас, скъпа моя, да ви помоля да се приготвите за заминаване.
— Но вие нали не сте ранен?
— Най-после! Ето въпрос, който, макар и зададен със закъснение, ме примирява с вас! Не, аз съм съвсем невредим.
— Значи заминаваме?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като вие разбирате — всеки момент нещастието може да бъде открито.
— Какво нещастие? — извика госпожа дьо Сен-Люк, връщайки се обратно в мислите си, както понякога се връщаме назад по стъпките си.
— Ах! — въздъхна Сен-Люк.
— Но аз си помислих — каза Жана, — та сега госпожа дьо Монсоро е вдовица.
— Същото си казах и аз.
— След като го убихте?
— Не, преди това.
— Какво пък, ще отида да я предупредя…
— Щадете чувствата й, скъпа приятелко.
— Безсрамник! Докато аз я предупредя, оседлайте конете, сам ги оседлайте, като за разходка.
— Чудесна мисъл! Би било добре тези мисли да са повече, скъпа моя, защото, трябва да ви призная, главата ми е замаяна.
— Но къде ще отидем?
— В Париж.
— В Париж? А кралят?
— Кралят сигурно е забравил. Толкова неща се случиха оттогава, а освен това, ако има война, което е вероятно, мястото ми е до него.
— Добре. Значи заминаваме за Париж.
— Да. Но първо ми трябват перо и мастило.
— На кого искате да пишете?
— На Бюси. Нали разбирате, не мога да напусна Анжу, без да му кажа защо заминавам.
— Вярно. Всичко, което ви трябва за писане, ще намерите в моята стая.
Сен-Люк веднага отиде там и с леко трепереща, въпреки твърдостта й ръка набързо написа следните редове:
„Скъпи приятелю!
Ще разберете от стоустата мълва за нещастието, което стана с господин дьо Монсоро. Ние с него поспорихме в старото сечище за причините и следствията от разрушаванията на стени и за това, трябва ли конете сами да намират пътя си.
В разгара на този спор господин дьо Монсоро падна върху маковете и глухарчетата и падна толкова несръчно, че умря на място.
P. S. Понеже това може да ви се стори малко неправдоподобно, добавям, че когато това нещастие се случи, и двамата държахме в ръцете си шпаги.
Аз заминавам незабавно за Париж да засвидетелствам своето уважение на краля. След всичко случило се в Анжу не се чувствам в пълна безопасност.“
Десет минути по-късно един от слугите на барона вече препускаше с това писмо към Анжер, докато господин и госпожа дьо Сен-Люк напускаха съвсем сами замъка през тайния изход, излизащ на най-краткия път за Париж. Те оставиха Диана разплакана и в голямо затруднение как да разкаже на стария барон историята на този тъжен дуел.
Когато Сен-Люк минаваше край нея, Диана отклони поглед.
— Иди и прави след това услуги на приятелите си — каза той на жена си. — Не, всички хора наистина са
