— О, това не съм казал.
— Напразно, скъпи господин дьо Монсоро. Това е много интересно. А кой го е видял? Кажете, бъдете така добър?
— Защо?
— Така, кажете. Нали ние с вас просто си говорим? Какво значение за какво си говорим? Та значи, казвате, този мъж е идвал при госпожа дьо Сен-Люк. Ама че работа.
— Чуйте, ще ви кажа всичко — не, не мисля, че той е идвал при госпожа дьо Сен-Люк.
— Но при кого тогава?
— Напротив, боя се, че е идвал при Диана.
— Ба! — произнесе Сен-Люк. — Бих предпочел това.
— Как? Бихте предпочели това?
— Несъмнено. Нали знаете, няма по-големи егоисти от мъжете. Всеки за себе си. Бог за всички.
— По-точно, дяволът — поправи го Монсоро.
— Значи вие мислите, че тук е идвал мъж?
— Аз не просто мисля, аз го видях.
— Видели сте в парка мъж?
— Да — каза Монсоро.
— Сам?
— Не, с госпожа дьо Монсоро.
— Кога? — понита Сен-Люк.
— Вчера.
— А къде?
— Ето тук, наляво. Ето тук.
И понеже Монсоро от началото на разходката беше повел Сен-Люк към старото сечище, то сега можеше да покаже на спътника си мястото на вчерашните събития.
— А — каза Сен-Люк, — действително, стената е в плачевно състояние. Трябва да кажем на барона, че разрушават стената.
— Подозирате ли някого?
— Аз? Да подозирам?
— Да — каза графът.
— В какво?
— В това, че е минал през стената, за да се срещне с жена ми.
Сен-Люк наведе глава и като че ли потъна в дълбок размисъл. Граф дьо Монсоро с безпокойство чакаше резултата.
— Е? — каза той.
— Проклятие! — произнесе Сен-Люк. — Не виждам никой освен…
— Освен… освен? — живо попита графът.
— Освен… вас… — каза Сен-Люк и вдигна глава.
— Шегувате ли се, любезни ми господин дьо Сен-Люк? — каза зашеметеният граф.
— Честно казано, не. Известно време след женитбата си се правех на интересен, защо и вие да не се правите?
— Моля ви, вие просто не искате да ми отговорите. Признайте ми, скъпи приятелю, не се страхувайте… аз съм смел човек. Помогнете ми, потърсете, чакам от вас огромна услуга.
Сен-Люк се почеса по ухото.
— Колкото и да мисля, не виждам друг.
— Но моля ви, не ми се смейте. Дръжте се сериозно, господине. Уверявам ви, не ми е до шеги.
— Така ли?
— Казвам ви, сигурен съм в това.
— Е, това е друга работа. А как идва този мъж тук, знаете ли?
— Тайно, дявол да го вземе!
— Често ли?
— Ами да! В камъните вече са издълбани стъпала от краката му. Погледнете сам.
— Наистина?
— А нима вие никога нищо не сте забелязали?
— О! — произнесе Сен-Люк. — Имам някои предположения.
— А! Виждате ли? — възкликна задъхано графът. — Е, а после?
— Какво после? Не са ме обезпокоявали. Мислех, че това сте вие.
— Но аз ви казвам, че не съм аз.
— Вярвам ви, милостиви господине.
— Вярвате?
— Да.
— Значи?
— Значи е бил някой друг.
Главният ловчия впери почти застрашителен поглед в Сен-Люк, който се държеше е непринудена и пленителна безгрижност.
— А! — каза той така яростно, че младият човек вдигна глава.
— Хрумна ми още нещо — каза Сен-Люк.
— Но какво, какво?
— Ами, ако това е бил…
— Ако това е бил?
— Не.
— Не?
— Може би, да.
— Кажете де!
— Ами ако е бил господин херцог д’Анжу?
— Аз също мислих за това — отговори Монсоро, — но се осведомих. Не може да е бил той.
— Е, херцогът е голям хитрец.
— Да, но това не е той.
— Вие само ми казвате: „Не е той, не е той“ — протестира Сен-Люк — и искате аз да ви кажа кой е този „той“.
— А как иначе? Вие живеете в замъка, би трябвало да знаете…
— Чакайте — възкликна Сен-Люк.
— Сетихте ли се?
— Хрумна ми една мисъл. Ако това не сте били нито вие, нито херцогът, то, разбира се, това съм бил аз.
— Вие, Сен-Люк?
— А защо не?
— Защо ще трябва да идвате на кон и да минавате през стената, когато бихте могли да влезете в парка откъм замъка.
— А! Боже мой! Аз си имам своите капризи! — каза Сен-Люк.
— Защо ще бягате, когато се показах на стената?
— Проклятие! Не само от такова зрелище се бяга.
— Значи сте се занимавали с лоши дела? — каза графът, който не можеше повече да сдържа раздразнението си.
— Възможно е.
— Но вие се подигравате с мене! — пребледня графът. — Подигравате се вече четвърт час.
— Вие грешите, господине — каза Сен-Люк, като извади часовника си и впери в графа такъв поглед, че даже Монсоро, въпреки своята свирепа храброст, трепна, — не четвърт час, а двадесет минути.
— Но вие ме оскърбявате, господине? — възкликна графът.
