— Диана няма да се реши на това.
— О, господин дьо Бюси, толкова ли зле познавате жените?
— Реми, чувствам се ужасно.
— Разбира се. Вървете си вкъщи. Предписвам ви за тази сутрин…
— Какво?
— Задушена кокошка, парче жамбон и супа от раци.
— Но аз нямам апетит.
— Това е още едно основание да ви предпиша да ядете.
— Реми, предчувствам, че този палач ще направи нещо ужасно в Меридор. Не, трябваше да се съглася и да замина с него, когато ми предложи.
— Защо?
— За да подкрепя Диана.
— Госпожа Диана прекрасно ще се подкрепи сама, вече ви казах това и пак го повтарям. И тъй като ние също трябва да се подкрепим, моля ви. Освен това не трябва да ви виждат на крака. Защо сте излезли без мое позволение?
— Беше ми много тревожно на душата и не можех да си стоя вкъщи.
Реми сви рамене, заведе Бюси в неговата колиба и като затвори вратата, го настани пред обилна закуска точно тогава, когато граф дьо Монсоро излезе от Анжер през същата врата като вчера.
Графът имаше основание да избере пак Роланд — той искаше да разбере случайно или по навик този кон, когото всички намираха за много умен, го заведе при стената на парка.
Затова, като излезе от замъка, той отпусна юздите на шията му.
Роланд не измами очакванията на Монсоро.
Щом се озова зад градската врата, конят веднага зави наляво. Графът му предостави пълна свобода. След това Роланд сви вдясно, графът и сега не му попречи.
Така те минаха по очарователната, обраснала с цветя пътека, след това по сечището, после под могъщите стари дървета.
Както и вчера, с приближаването към Меридор конят препускаше все по-бързо, премина в галоп и след четиридесет-петдесет минути граф дьо Монсоро се озова пред стената, на същото място като миналия път.
Сега обаче тук беше тихо и пусто. Не се чуваше цвилене, не се виждаше никакъв кон — нито вързан нито бродещ на свобода.
Граф дьо Монсоро скочи на земята, но този път, за да избегне опасността от връщане пеша, омота поводите около ръката си и едва тогава започна да се изкачва по стената.
В парка беше също така безлюдно, както извън него.
Дългите алеи се губеха в далечината, по зелената трева на обширните поляни подскачаха няколко сърни и им придаваха живот.
Графът реши, че няма смисъл да губи напразно време и да дебне предупредените вече хора, които, изплашени от неговата вчерашна поява, несъмнено бяха престанали да се срещат или бяха избрали за среща друго място. Той се качи на Роланд, насочи го към тясната пътечка и забавяйки ход от време на време, след петнадесетина минути пристигна при входа на замъка.
Баронът наблюдаваше как бият кучетата с камшик, за да поддържат бойния им дух, когато през подвижния мост в двора на замъка влезе Монсоро.
Като видя зет си, баронът важно се приближи до него. Диана седеше под огромна смокиня и четеше стихове на Маро. Нейната вярна прислужница бродираше до нея.
Графът забеляза жените едва след като се поздрави с барона.
Той скочи от коня и се приближи до тях.
Диана стана, направи три крачки към мъжа си и приклекна в дълбок реверанс.
— Какво спокойствие, или по-право, какво вероломство — прошепна графът. — Ама че буря ще вдигна сега в този тих вир.
Приближи се лакеят. Главният ловчия му хвърли юздите на Роланд и след това се обърна към Диана:
— Госпожо, благоволете да ми отделите една минута.
— С удоволствие, господине — отговори Диана.
— Ще ни окажете ли честта да останете в замъка, господин графе? — попита баронът.
— Да, господине. До утре във всеки случай.
Баронът се отдалечи, за да проследи стаята на зет му да бъде приготвена по всички правила на гостоприемството.
Монсоро посочи на Диана стола, от който тя току-що беше станала, и сам седна на стола на Гертруда, без да откъсва очи от жена си, гледаше я с поглед, способен да уплаши и най-храбрия мъж.
— Госпожо — каза той, — та кой беше вчера с вас в парка?
Диана вдигна към мъжа си чист и ясен поглед. Тя събра силите си и успя да попита с глас, в който нямаше и помен от вълнение:
— В колко часа, господине?
— В шест.
— Къде?
— В старото сечище.
— Там сигурно се е разхождала някоя от моите приятелки, а не аз.
— Това бяхте вие, госпожо.
Поразеният Монсоро не можеше да намери думи за отговор, но скоро учудването му отстъпи място на гнева му.
— Името на този мъж? Кажете ми го.
— На кой мъж?
— На този, който се разхождаше с вас.
— Не мога да ви го кажа, след като аз не съм се разхождала с него.
— Това бяхте вие, казвам ви — тропна с крак Монсоро.
— Вие грешите, господине — студено отговори Диана.
— И още смеете да отричате! Та аз ви видях със собствените си очи!
— Видели сте мен?
— Да, госпожо, вас! Как можете да отричате, че сте били вие. Нали в Меридор няма други жени освен вас.
— Ето още едно заблуждение, господине, — тук е Жана дьо Брисак.
— Госпожа дьо Сен-Люк?
— Да, моята приятелка госпожа дьо Сен-Люк.
— А господин дьо Сен Люк?
— Той не се разделя с жена си, както ви е известно. Техният брак е по любов. Сигурно сте видели господин и госпожа дьо Сен-Люк?
— Това не беше господин дьо Сен-Люк, това не беше госпожа дьо Сен-Люк. Това бяхте вие, аз много добре ви познах и вие бяхте с мъж, с кой — не зная, но скоро ще узная, кълна се!
— Значи вие настоявате, че съм била аз?
— Казвам ви, аз ви познах, казвам ви, чух ви, като извикахте!
— Когато дойдете на себе си, господине — каза Диана, — аз ще се съглася да ви изслушам, но сега мисля, че е по-добре да си отида.
— Не, госпожо — каза Монсоро и задържа Диана за ръката, — вие ще останете.
— Господине — отговори Диана, — ето ги господин и госпожа дьо Сен-Люк. Надявам се, че ще се овладеете в тяхно присъствие.
И действително, в края на алеята се показаха Сен-Люк и жена му, призовани от звуците на обедния гонг, който започна да бие в тази минута, сякаш само бяха чакали пристигането на господин дьо Монсоро, за да седнат на масата.
И Сен-Люк, и Жана познаха графа и побързаха да се приближат, досещайки се, че присъствието им ще
