Той искаше да намери коняря, с когото беше разговарял вечерта, и, ако е възможно да измъкне от него още сведения за навиците на Роланд.
Графът преуспя в своите намерения. Той влезе в обширния сайвант, където четиридесет великолепни коня поглъщаха със завиден апетит сламата и овеса на анжуйци.
Погледът на графа веднага намери Роланд.
Пред яслите си Роланд проявяваше невероятна сръчност и изпреварваше и най-бързите лакомници.
След това очите на графа потърсиха коняря.
Той стоеше, скръстил ръце на гърди и като всеки добър коняр, следеше как — жадно или лениво — поглъщат своите редовни дажби конете на негово височество.
— Хей, любезни — каза графът. — Кажете, всички ли коне на негово височество се връщат сами в конюшните му? Така ли са обучени?
— Не, господин графе — отговори конярят. — А защо пита ваша милост?
— Заради Роланд.
— Ах, да, вчера той се върна сам. О, за Роланд това не е чудно, той е много умен кон.
— Да — каза Монсоро, — забелязах. Значи вече му се е случвало да се прибира сам?
— Не, господине, обикновено на него язди монсеньор херцог д’Анжу, а той е добър ездач, лесно не може да бъде хвърлен от седлото.
— Роланд не ме е хвърлял от седлото, любезни — каза Монсоро, засегнат от това, че някой, пък било това и конярят, би могъл да си помисли, че той, главният ловчия на Франция, е бил хвърлен от седлото. — Аз съм твърде добър ездач, макар и не чак като херцог д’Анжу. Не, вързах го за едно дърво и влязох в една къща. А когато се върнах, той беше изчезнал. Мислех, че са го откраднали или че някой сеньор, минавайки оттам, е решил да ми изиграе лош номер и да го вземе. Затова и питам кой го е довел в конюшнята.
— Той се върна сам, както майордомът вчера има честта да доложи на господин графа.
— Странно — произнесе Монсоро.
Той помисли малко и смени темата.
— Казваш, че монсеньорът често язди този кон?
— Преди да дойдат другите му коне, той, кажи-речи, всеки ден яздеше на него.
— Вчера негово височество късно ли се върна?
— Около час преди вас, господин граф.
— А с кой кон беше херцогът? Дорестия с бели чорапки и бяла звезда на челото?
— Не, господине — отговори конярят, — вчера негово височество взе Изолин, ето го.
— Нямаше ли в свитата на принца благородник на кон с такива белези.
— Не съм видял никой на такъв кон.
— Е, добре — малко ядосан от това, че търсенето му не се увенчава с успех, каза Монсоро. — Добре, оседлайте ми Роланд.
— Господин графът иска Роланд?
— Да. Защо? Да не би принцът да е наредил да не ми го давате?
— Не, господине, напротив, главният коняр на негово височество се разпореди да ви дадем който кон си изберете.
Не можеш да се сърдиш на толкова внимателен принц.
Граф дьо Монсоро кимна на коняря и той се зае да го оседлава.
Когато конят беше готов, конярят отвърза Роланд от яслата, сложи му юздата и го заведе при графа.
— Слушай — каза той, като взе от него юздата. — Слушай и ми отговаряй.
— С най-голямо удоволствие — отговори конярят,
— Колко получаваш годишно?
— Двадесет екю, господине.
— Искаш ли да получиш десет пъти повече, и то за един ден?
— Разбира се, кълна се в бога — възкликна конярят. — Но как ще спечеля тези пари?
— Разбери кой е яздил вчера дорестия кон с бели чорапки и звезда на челото.
— Ах, господине, това, което искате, не е никак лесно — каза конярят. — При негово височество идват с визити толкова много господа.
— Разбира се, но двеста екю са добри пари и си струва да се потрудиш, за да ги получиш.
— Но естествено, господин графе — не се отказвам да потърся, и не мисля дори.
— Добре — каза графът, — твоето усърдие ми харесва. Ето ти десет екю предварително, за начало. Нали виждаш, няма да си на загуба.
— Благодаря ви, господине.
— Няма защо. Кажи на принца, че по негова заповед отивам в гората да подготвя лова.
Не успял графът да произнесе тези думи, и зад гърба му сламата изшумоли под стъпките на човек, който влизаше.
Монсоро се обърна.
— Господин дьо Бюси! — възкликна той.
— А! Добър ден, господин дьо Монсоро — каза Бюси. — Как попаднахте в Анжер?
— А вие, господине? Казваха, че сте болен.
— Аз наистина съм болен — каза Бюси, — моят лекар ми е предписал пълен покой. Вече цяла седмица не излизам от града. О! Вие май се каните да се качите на Роланд? Аз продадох този кон на монсеньор херцог д’Анжу и той е толкова доволен от него, че го язди почти всеки ден.
Монсоро пребледня.
— Напълно го разбирам — каза той, — конят е изключителен.
— А вие имате щастлива ръка — от пръв поглед избрахте такъв кон — каза Бюси.
— О! Ние вече се познаваме с него — възрази графът, — аз вече го яздих и вчера.
— Това предизвика у вас желание да яздите на него и днес?
— Да — каза графът.
— Извинете — продължи Бюси, — вие казахте, че ни готвите лов?
— Принцът иска да удари елен.
— Доколкото съм чувал, в околността има много елени, нали?
— Да, много.
— А къде мислите да вдигнете дивеча?
— Недалеч от Меридор.
— О, прекрасно — каза Бюси и на свой ред неволно пребледня.
— Искате ли да дойдете с мен? — попита Монсоро.
— Не, много съм ви благодарен — отговори Бюси. — Ще отида да си легна. Чувствам, че отново ме тресе.
— Ето ти на — раздаде се звучен глас от прага на конюшнята. — Нима господин дьо Бюси е станал от леглото без мое разрешение?
— Това е Одоен — каза Бюси. — Е, сега ще си изпатя. Прощавайте, графе. Оставям Роланд на вашите грижи.
— Не се безпокойте.
Бюси излезе и граф дьо Монсоро скочи на седлото.
— Какво ви е? — учуди се Одоен. — Толкова сте бледен, че и аз самият съм готов да повярвам във вашата болест.
— Знаеш ли къде отива? — попита Бюси.
— Не.
— Той отива а Меридор.
— А нима вие сте се надявали, че ще подмине замъка?
— Боже мой, какво, ли ще стане сега?
— Госпожа дьо Монсоро ще отрича.
— Но той я видя със собствените си очи.
— Тя ще го убеди, че е имал временна загуба на зрението.
