Времената сега са смутни и тъмни, Анри, толкова тъмни, че трудно можеш да различиш деня от нощта. Гласът ми звучи навреме, вслушай се в него. Погледни!
— Е, какво още?
— Погледни моята географска карта и прецени сам. Да започнем от Анжу, която прилича на тарталетка, ето, виждаш ли? Тук се е скрил твоят брат, затова съм сложил тази провинция на първо място. Ако с Анжу се заемат умно, както това ще сторят твоят главен ловчия Монсоро и твоят приятел Бюси, само Анжу може да ни даде, като казвам „ни“, имам предвид твоя брат — Анжу може да даде на брат ти десет хиляди бойци.
— Така ли мислиш?
— Това е в най-лошия случай. Да минем сега към Гиен. Гиен… виждаш ли я? Ето я — фигура, прилича на теле, което подскача на един крак. А! Проклятие! Гиен! Нищо чудно, че там ще се намерят недоволни — това е старо бунтовно огнище, англичаните току-що са го напуснали. Та Гиен с радост ще въстане — не против теб, против Франция. От Гиен може да се разчита на осем хиляди войници. Малко са. Но всичките ще бъдат закалени, изпитани в бой, за това бъди спокоен. После, вляво от Гиен са Беарн и Навара, виждаш ли? Ето тези две парчета, като маймуна на гърба на слон. Е, Навара я поокастриха, но заедно с Беарн ще се съберат триста-четиристотин хиляди жители. Да предположим, че Беарн и Навара, след като дьо Навар хубавичко ги поизтръска, помачка и изстиска, ще доставят на Лигата пет процента от населението си — това са шестнадесет хиляди души. И така, да направим сметката. Анжу — десет хиляди…
И Шико се зае отново да чертае с пръчката по пясъка:
Анжу — 10 000
Гиен — 8 000
Беарн и Навара — 16000
Всичко: 34 000
— Значи ти мислиш, че кралят на Навара ще влезе в съюз с брат ми? — каза Анри.
— Света Богородице!
— Значи ти мислиш, че той има пръст в бягството му?
Шико се вгледа внимателно в Анри.
— Анри — каза той, — тази мисъл не е твоя.
— Защо?
— Защото тя е твърде умна, сине мой.
— Не е важно, чия е. Питам те, отговаряй. Мислиш ли, че Анри дьо Навар има пръст в бягството на брат ми?
— Е — възкликна Шико. — Веднъж, близо до улица Феронри, чух: „Кълна се в Разпети петък“ и когато днес си спомням за този „петък“, струва ми се убедително.
— Ти си чул „Разпети петък!“ — викна кралят.
— Да. Спомних си за това едва днес — отговори Шико.
— Значи той е бил в Париж?
— Така мисля.
— А какво те кара да мислиш така?
— Очите ми.
— Ти си видял Анри дьо Навар?
— Да.
— И не дойде при мене и не ми каза, че моят враг е имал дързостта да се яви право в моята столица?
— Човек или е благородник, или не е — каза Шико.
— Е, и какво?
— Това, че ако той е благородник, то той не е шпионин.
Анри се замисли.
— Значи — каза той — Анжу и Беарн! Брат ми Франсоа и братовчед ми Анри!
— Без да броим тримата Гиз, естествено.
— Как? Ти мислиш, че и те ще влязат в заговора?
— Тридесет и четири хиляди души от една страна — десет хиляди от Анжу, осем хиляди от Гиен, шестнадесет хиляди от Беарн — свиваше пръсти Шико, — освен това, двадесет или двадесет и пет хиляди под командването на херцог дьо Гиз, главнокомандващ твоите войски. Всичко петдесет и девет хиляди души. Да ги съкратим до петдесет в случай на подагра, ревматизъм, възпаление на седалищния нерв и други болести. Все пак, както виждаш, сине мой, остава доста внушителна цифра.
— Но Анри дьо Навар и херцог дьо Гиз са врагове.
— Което няма да им попречи да се обединят срещу теб с надеждата да се унищожат един друг, след като унищожат теб.
— Шико, ти си прав, и майка ми е права, вие и двамата сте прави. Трябва да предотвратим клането. Помогни ми да събера швейцарците.
— Швейцарците, как пък не! Тях ги взе Келюс.
— Тогава гвардията ми.
— Нея я взе Шомберг.
— Е, поне слугите ми.
— Те отидоха с Можирон.
— Как! — възкликна Анри — Без моя заповед!
— А ти откога даваш заповеди, Анри? О! Когато става дума за шествия или бичуване, не казвам нищо, ти имаш пълната власт над своята кожа и над кожата на другите. Но опре ли работата до война, опре ли до управлението на държавата, то това е вече работа на господин дьо Шомберг, господин дьо Келюс и господин дьо Можирон. За д’Епернон премълчавам, защото в такива случаи той се крие.
— А! Исусе! — възкликна Анри. — Ето как стояла работата.
— Позволи ми да ти кажа, сине мой — продължаваше Шико, — ти твърде късно забеляза, че в твоята държава ти не си нищо повече от седми или осми крал.
Анри прехапа устни и тропна с крак.
— Ехе! — произнесе Шико, вглеждайки се в тъмнината.
— Какво има там?
— Кълна се в светата утроба! Това са те. Гледай, Анри, ето ги твоите хора.
И наистина той посочи на краля трима или четирима бързо приближаващи се конници. Зад тях на известно разстояние препускаха други ездачи и вървеше тълпа от хора.
Конниците не забелязаха в тъмнината двете фигури до рова и се канеха вече да влязат в Лувъра.
— Шомберг! — повика кралят. — Тук, Шомберг.
— Ей! — отзова се Шомберг. — Кой ме вика?
— Тук, дете мое, тук.
Гласът се стори познат на Шомберг и той се приближи.
— Проклет да бъда! — възкликна той. — Та това е кралят.
— Същият. Аз изтичах след вас, но не знаех къде да ви търся и с нетърпение ви чакам тук. Какво правихте?
— Какво сме правили? — попита вторият конник, като се приближи.
— А, ела и ти, Келюс, и повече не заминавай така без мое разрешение.
— То няма и защо — каза третият и кралят позна Можирон, — всичко свърши.
— Всичко свърши? — повтори кралят.
— Слава богу — каза д’Епернон, появявайки се неизвестно откъде.
— Осанна! — издигна ръце към небето Шико.
— Значи вие сте ги убили? — каза кралят.
И добави съвсем тихо:
