— В края на краищата мъртвите не възкръсват.
— Вие сте ги убили? — каза Шико. — О, ако сте ги убили, няма какво да говорим.
— Не се наложи да се потрудим — отговори Шомберг, — тези страхливци се разпиляха като ято гълъби. Почти с никой не кръстосахме шпаги.
Анри пребледня.
— А с кого ги кръстосахте?
— С Антраге.
— И убихте ли го?
— Точно обратното — Антраге уби лакея на Келюс.
— Значи те бяха нащрек? — попита кралят.
— Дявол да го вземе. Така мисля — възкликна Шико. — Вие крещите „Смърт на анжуйци!“, превозвате топове, биете камбани, раздрънквате всички железа в Париж и искате тези добри хора нищо да не чуят, както вие нищо не съобразявате.
— С една дума, с една дума — глухо промърмори кралят — гражданската война вече е избухнала.
Като чу това, Келюс трепна.
— Ама наистина, дявол да го вземе! — възкликна той.
— О, вие започвате да разбирате — каза Шико, — какво щастие! А ето господата дьо Шомберг и дьо Можирон все още нищо не схващат.
— Ние поемаме защитата на особата и короната на негово величество — заяви Шомберг.
— Ба! Кълна се в бога — каза Шико, — за това си имаме господин дьо Клисон, който не вика така високо като вас, но си върши работата не по-зле.
— Вие, господин Шико — каза Келюс, — вие тук ни разпъвате на кръст, а само преди два часа мислехте като нас, или поне, ако не сте мислили, то сте викали като нас.
— Аз! — възкликна Шико.
— Разбира се, викахте „Смърт на анжуйци!“ и при това удряхте с шпагата си по стената.
— Но аз съм друга работа — каза Шико. — Всички знаят, че аз съм глупак. Но вие, вие нали сте умни хора…
— Стига, господа — каза Анри, — мир. Скоро ще се навоюваме.
— Какви ще бъдат разпорежданията на ваше величество? — попита Келюс.
— Постарайте се да успокоите народа със същото старание, с което го разбунихте. Върнете в Лувъра швейцарците, гвардията ми и слугите ми и заповядайте да затворят вратите, та утре гражданите да помислят, че всичко случило се тази нощ е било обикновено сбиване между пияни.
Младите хора си тръгнаха като бити кучета и започнаха да предават заповедите на краля на офицерите от съпровождащия ги отряд.
Що се отнася до Анри, то той се върна при майка си, която много дейно, но с обезпокоен и мрачен вид даваше разпореждания на слугите си.
— Е — каза тя, — какво стана?
— Това, което бяхте предвидили, майко.
— Те са избягали?
— Уви! Да.
— А! — каза тя. — После?
— После — това е. Струва ми се, че и това е предостатъчно.
— А градът?
— Градът се вълнува, но не той ме безпокои, той поне е в мои ръце.
— Да — каза Катерина, — работата е в провинциите.
— Които ще се вдигнат, ще въстанат — подхвана Анри.
— Какво мислите да предприемете?
— Виждам само едно средство.
— Какво?
— Да погледнем право в лицето случилото се.
— Но как?
— Ще дам заповед на моите полковници, на моята гвардия, ще въоръжа опълчението, ще извикам армията от Ла-Шарите и ще тръгна към Анжу.
— А херцог дьо Гиз?
— Ее, херцог дьо Гиз, херцог дьо Гиз! Ще заповядам да го арестуват, ако е необходимо.
— Разбира се! Стига да успеете да осъществите всички тези извънредни мерки.
— Но какво друго да правя?
Катерина наведе глава и се замисли.
— Всичките ви планове са неизпълними, сине мой — каза тя.
— А! — силно ядосан възкликна Анри. — Днес всичко върви наопаки.
— Просто вие сте развълнуван. Овладейте се, а после ще видим.
— Тогава помислете вие вместо мен, майко. Да предприемем нещо, да действаме.
— Нали видяхте, сине мой, аз дадох разпореждане.
— За какво?
— За изпращане на пратеник.
— Къде ще го изпратим?
— При вашия брат.
— Пратеник при този изменник! Вие ме унижавате, майко!
— Сега не е време за гордост — сурово отбеляза Катерина.
— Този пратеник ще моли за мир?
— Даже ще го купи, ако се наложи.
— Боже мой! На каква цена?
— Има ли значение, сине мой — каза Катерина, — нали всичко се прави само за да можете, когато мирът бъде постигнат, спокойно да качите на бесилката тези, които избягаха с намерение да тръгнат срещу вас. Нима не ми казахте сега, че бихте искали да ги държите в ръцете си?
— О, бих дал за това четири провинции от моето кралство — по една за всеки.
— Какво пък, целта оправдава средствата — продължаваше Катерина с остър глас, който събуди в глъбините на сърцето на Анри чувство на ненавист и мъст.
— Предполагам, че сте права, майко — каза той, — но кого да изпратим при тях?
— Потърсете между своите приятели.
— Майко, няма защо да търся, не виждам нито един мъж, комуто може да бъде поверено такова поръчение.
— Тогава го поверете на жена.
— На жена? Майко! Нима вие бихте се съгласили?
— Сине мой, аз съм твърде стара, много съм изморена и, може би, ще умра след това пътешествие, но ще пътувам с такава скорост, че ще пристигна в Анжер преди приятелите на брат ви и самият той да са осъзнали своето могъщество.
— О, майко, мила моя майко — развълнувано възкликна Анри, целувайки ръцете на Катерина, — вие сте моята постоянна опора, моята благодетелка, моят добър гений.
— Това значи, че аз все още съм кралица на Франция — прошепна Катерина, устремила към сина си поглед, пълен с толкова жалост, колкото и любов.
