избави Диана от много затруднително положение.
Госпожа дьо Сен-Люк направи на граф дьо Монсоро дълбок реверанс.
Сен-Люк приветливо му подаде ръка.
Тримата размениха някои любезности, а след това Сен-Люк подбутна жена си към графа и взе Диана под ръка.
Двойките тръгнаха към замъка.
В Меридор обядваха в девет часа. Това беше стар обичай от времената на славния крал Луи XII, запазен от барона непокътнат.
Граф дьо Монсоро беше настанен между Сен-Люк и жена му.
С ловка маневра на приятелката си Диана беше разделена от съпруга си и седна между Сен-Люк и барона.
Разговорът беше общ. Той се въртеше естествено около пристигането в Анжер на брата на краля и промените, които това ще предизвика в провинция Анжу.
На Монсоро много му се искаше да смени темата на разговора, но събеседниците му не се поддадоха и той претърпя неуспех.
Не може да се каже, че Сен-Люк избягваше да разговаря с графа, дори напротив — той обсипваше разярения мъж с мили и остроумни ласкателства и Диана, която благодарение на бъбренето на Сен-Люк можеше да пази мълчание, с красноречив поглед изрази на приятеля си своята благодарност.
„Този Сен-Люк е просто глупак и бъбрив като сврака — каза си графът. — Ето човека, от който, по един или друг начин, ще разбера нужната ми тайна.“
Граф дьо Монсоро не познаваше Сен-Люк — той се беше появил в двора след заминаването му.
Затова, щом направи това заключение, Монсоро започна да отговаря на шегите на младия човек, което още повече зарадва Диана и спомогна за възцаряването на общо спокойствие.
Освен това от време на време Сен-Люк незабелязано намигаше на госпожа дьо Монсоро и тези измитания означаваха:
„Не се вълнувайте, госпожо, имам план.“
В какво се състоеше планът на господин дьо Сен-Люк, ще разберем в следващата глава.
Глава 25
Планът на господин дьо Сен-Люк
След обяда Монсоро взе своя нов приятел под ръка и го изведе от замъка.
— Знаете ли — каза му той, — толкова съм щастлив, че ви срещнах тук. Преди ме плашеше Меридорският пущинак.
— Какво говорите! — учуди се Сен-Люк. — Та нали, жена ви е тук! Аз си мисля, че в подобна компания и пустинята би ми изглеждала прекалено населена.
— Да, разбира се, но все пак…
— Какво — все пак?
— Все пак много се радвам, че ви срещнах тук.
— Господине — каза Сен-Люк, чистейки зъбите си с миниатюрна златна шпага, — вие сте твърде любезен. Никога няма да повярвам, че дори за минута сте се уплашили от скуката в компанията на такава прекрасна жена и сред толкова красива природа.
— Е! — отговори Монсоро. — Половината си живот съм прекарал в тези гори.
— Още повече не ви прилича да скучаете — каза Сен-Люк. — Струва ми се, че колкото повече живееш сред горите, толкова повече ги обичаш. Погледнете какъв възхитителен парк! Сигурен съм, че ще бъда в отчаяние, когато ми се наложи да го напусна. Боя се, че за съжаление този ден е близък.
— Защо ще се разделяте с Меридор?
— Ах, господине, нима човек е господар на съдбата си? Той е само листенце, откъснато от вятъра и реещо се над поля и долини. Ето вие сте щастливец.
— Щастливец? Защо?
— Защото оставате под сянката на тези великолепни дървета.
— О, по всяка вероятност и аз няма да остана дълго.
— Ба! Кой би могъл да каже? Мисля, че грешите.
— Не — възкликна Монсоро, — не! Аз не съм толкова фанатичен поклонник на природата като вас, аз се страхувам от този парк, който ви изглежда толкова прекрасен.
— Добре ли чух? — попита Сен-Люк.
— Да.
— Казахте, че се страхувате от този парк, но защо?
— Защото той не ми се струва безопасен.
— Не е безопасен? Ама знаете ли? — учудено възкликна Сен-Люк. — А, разбирам, поради безлюдието му, искате да кажете.
— Не, не точно по тази причина, та нали в Меридор идват гости.
— Какво говорите! — каза Сен-Люк с безукоризнено простодушен вид. — Ни душа.
— А! Наистина ли?
— Както имах честта да ви кажа.
— Не може да бъде! Нима от време на време никой не идва при вас?
— Не, във всеки случай, откакто аз съм тук, никой не е идвал.
— В Анжер сега има такова отбрано общество. Нима никой от придворните не ви е навестил нито веднъж?
— Никой.
— Това е невероятно.
— И въпреки това е така.
— Стига. Вие обиждате анжуйските благородници.
— Не зная дали ги обиждам, но да ме вземе дяволът, ако съм видял поне един от тях.
— Значи съм сгрешил.
— Разбира се, че сте сгрешили. Да се върнем обаче, на това, което казахте за парка — че в него може да бъде опасно. Нима има мечки?
— О, не!
— Вълци?
— Също не.
— Разбойници?
— Възможно е. Кажете, милостиви господине, госпожа дьо Сен-Люк е много красива, нали?
— Разбира се.
— Тя често ли се разхожда в парка?
— Често. Жена ми като мен обожава природата. Но защо питате за това?
— Просто така. А вие придружавате ли я, когато тя се разхожда?
— Винаги.
— Почти винаги? — продължаваше графът,
— Но какво искате да кажете, дявол да го вземе.
— А! Боже мой! Нищо, любезни ми господин дьо Сен-Люк, или почти нищо.
— Слушам ви.
— Работата е там, че ми казаха…
— Какво са ви казали?
— Няма ли да се разсърдите?
— Аз никога не се сърдя.
— Пък и между двама мъже такива признания са допустими. Казаха ми, че били видели някакъв човек да се разхожда из парка.
— Мъж?
— Да.
— Който е идвал при жена ми?
