— Така ли? Опитайте се да ми докажете това — вие, жененият мъж!
— Nihil facilius89, както казваше йезуитът Трике, моят учител. Нали сте приятели с Монсоро?
— Кълна се, срам ме е за човешкия разум! Този дръвник ме нарича свой приятел.
— Какво пък, бъдете негов приятел.
— О… да злоупотребя с това звание?!
— Prorsus absurdum90, казваше винаги Трике. Той наистина ли е ваш приятел?
— Така твърди.
— Не, той не ви е приятел, защото той ви прави нещастен. Къде се крие целта на дружбата? Хората да си помагат да бъдат щастливи. Така поне определя дружбата негово величество, а кралят е учен човек.
Бюси се разсмя.
— Продължавам — каза Сен-Люк. — Ако Монсоро ви прави нещастен, значи не сте приятели. Следователно можете да се отнасяте към него с безразличие и в този случай да му отнемете жената, или враждебно, и тогава да го убиете още веднъж, щом първият път не е достатъчен.
— Честно казано, аз го ненавиждам — каза Бюси.
— А той се страхува от вас!
— Мислите, че не ме обича ли?
— Проклятие! Проверете. Отнемете жена му и ще видите.
— Това също ли е логиката на отец Трике?
— Не, това си е моя логика.
— Поздравявам ви.
— Тя подхожда ли ви?
— Не. Повече ми харесва да бъда човек на честта.
— И да предоставите на госпожа дьо Монсоро да излекува съпруга си духовно и физически? В края на краищата няма никакво съмнение, че ако ви убият, тя ще се привърже към единствения останал до нея мъж…
Бюси се намръщи.
— Впрочем — добави Сен-Люк, — ето госпожа дьо Сен-Люк, — тя е прекрасен съветник. Набрала е букет в цветарника на кралицата майка и сигурно е в добро настроение. Послушайте Жана, всяка нейна дума е злато.
Наистина Жана се приближаваше към тях сияеща, изпълнена с радост, искряща от лукавство.
Има такива щастливи натури, които като утринната песен на чучулигата в полето носят на околните радост и добри предзнаменования.
Бюси дружески се поклони на младата жена.
Тя му подаде ръка, което неопровержимо доказва, че не пълномощният посланик Дюбоа е донесъл от Англия тази мода заедно с договора за четиристранен съюз.
— Как е вашата любов? — каза Жана, като връзваше букета си със златна лента.
— Умира — отговори Бюси.
— Не говорете така! Тя е само ранена и загубила съзнание — намеси се Сен-Люк. — Сигурен съм, че ще я свестите, Жана.
— Да видим — каза младата жена, — покажете ми раната.
— С две думи, работата е там — продължаваше Сен-Люк, — че на господин дьо Бюси му тежи необходимостта да се усмихва на граф дьо Монсоро и той е взел решение да се оттегли.
— И да остави Диана на графа? — ужасено възкликна Жана.
Обезпокоен от тази първа проява на нейните чувства, Бюси обясни:
— О! Госпожо, Сен-Люк не ви каза, че искам да умра.
Известно време Жана го гледаше със състрадание, в което нямаше нищо евангелско.
— Бедната Диана — прошепна тя. — Върви, че обичай след това. Не, наистина вие, мъжете, сте големи себелюбци.
— Прекрасно! — каза Сен-Люк. — Ето присъдата на моята съпруга.
— Аз ли съм себелюбец? Аз? — извика Бюси. — Затова, че се страхувам да унижа моята любов със страхливо лицемерие?
— Ах, господине, това е само един жалък предлог — каза Жана. — Ако вие обичахте истински, бихте се страхували само от едно унижение — да не бъдете разлюбен.
— На ти сега — каза Сен-Люк. — Плащайте, мили приятелю.
— Но, госпожо — възрази Бюси с глас, треперещ от любов, — има жертви, които…
— Нито дума повече. Признайте, че вие вече не обичате истински Диана, това би било по-достойно за един благородник.
Само при мисълта за това Бюси пребледня.
— Вие не смеете да й го кажете. Какво пък, ще й го кажа аз.
— Госпожо, госпожо!
— Вие сте много забавни, всички вие с вашите жертви… А нима ние не правим жертви? Как! Да се подлага на опасността да бъде зверски убита от този тигър Монсоро, да запази всички съпружески права за любимия, да прояви по-голяма сила и воля даже от Самсон и Ханибал, да укроти тази злобна рожба на Марс и да го впрегне в колесницата на триумфатора, това не е ли геройство? А, кълна ви се, Диана е просто великолепна, аз не бих могла да направя и четвъртината от това, което тя прави всеки ден.
— Благодаря — каза Сен-Люк с такъв благоговеен поклон, че Жана се заля в смях.
Бюси беше разколебан.
— И той си позволява да мисли! — възкликна Жана. — Той не пада на колене, не казва „mea culpa“.
— Вие сте права — каза Бюси, — аз съм само един мъж, тоест същество несъвършено, стоящо по-ниско и от най-обикновената жена.
— Радвам се — каза Жана, — че можах да ви убедя.
— Какво да правя? Заповядайте ми и…
— Идете веднага с визита…
— При господин дьо Монсоро?
— Какво говорите? Нима става дума за това? При Диана.
— Но, струва ми се, те не се разделят.
— Когато вие посещавахте, при това толкова често, госпожа дьо Барбезие, нима до нея през цялото време не стоеше онази голяма маймуна, която ви хапеше, от ревност?
Бюси се разсмя, Сен-Люк го последва. Жана се присъедини към тях. Жизнерадостният смях на това трио привлече до прозорците всички придворни, които се разхождаха по галериите.
— Госпожо — каза накрая Бюси, — аз отивам при господин дьо Монсоро. Сбогом.
И те се разделиха. Преди това Бюси посъветва Сен-Люк да не казва на никого, че той е извикал миньоните на дуел.
След това отиде при господин дьо Монсоро, когото завари на легло.
Графът посрещна идването на Бюси с радостни възклицания.
Реми току-що му беше обещал, че няма да минат и три седмици и раната му ще зарасне.
Диана сложи пръст на устните си — това беше нейният таен поздрав.
Бюси трябваше да разкаже най-подробно за поръчението, възложено му от херцог д’Анжу, за посещението в двора, за недоволния вид на краля и киселите физиономии на миньоните.
Бюси каза точно така: „кисели физиономии“. При тези думи Диана само се засмя.
Монсоро обаче се замисли, помоли Бюси да се наведе и му прошепна:
— Херцогът има и други намерения, нали?
— Сигурно — отговори Бюси.
— Повярвайте ми — каза Монсоро, — не се компрометирайте заради този подъл човек. Познавам го. Той е вероломен. Уверявам ви, той никога не би се спрял пред измяна.
