— Какво искате? Разбиране на честен човек. Той си въобразява, че щом е лекар, трябва да лекува хората.
— Но той не е от този свят, този нехранимайко.
— Накъсо, Монсоро смята, че ми е задължен за живота си и ми доверява жена си.
— А, разбирам. Това обстоятелство ви позволява по-търпеливо да чакате смъртта му. Както и да е, аз просто не мога да дойда на себе си от учудване.
— Скъпи приятелю!
— Кълна се в честта си! Като паднал от небето съм.
— Виждате ли, работата сега не е в господин дьо Монсоро.
— Не! Да се наслаждаваме на живота, докато той е неподвижен. Но ви предупреждавам, че в момента на неговото оздравяване ще си поръчам ризница и ще заповядам да обковат капаците на прозорците ми с желязо. А вие разберете от херцог д’Анжу, не му ли е дала неговата мила майчица някоя рецепта против отрова. Засега да се веселим, мили приятелю, да се веселим.
Бюси не можа да сдържи усмивката си. Той протегна ръката си на Сен-Люк и каза:
— И така, скъпи Сен-Люк, виждате, че сте ми направили услуга наполовина.
Сен-Люк го погледна в недоумение.
— Вярно — каза той, — и вие искате да доведа работата докрай? Няма да бъде лесно, но за вас, скъпи Бюси, съм готов да направя всичко. Особено ако той се втренчи в мен с тези свои жълти очи, пфу!
— Не, драги мой, не. Аз вече казах, да забравим Монсоро и ако вие смятате, че ми дължите нещо, разплатете се с мен по друг начин.
— Е, говорете, слушам ви.
— В добри отношения ли сте с миньоните?
— Проклятие! Като котка и куче на слънце. Докато слънцето стига за всички — мир и покой, но стига само някой от нас да вземе частичка топлина и светлина от другите и… О, тогава вече за нищо не гарантирам!… Ще влязат в действие зъби и нокти.
— Скъпи приятелю, вашите думи ме радват.
— А, толкова по-добре.
— Да допуснем, че слънчевият лъч ви е препречен.
— Да допуснем.
— Добре, покажете вашите прекрасни зъби, извадете вашите страшни нокти и да започнем играта.
— Не ви разбирам.
Бюси се усмихна.
— Бъдете така любезен и идете при господин дьо Келюс.
— Аха! — каза Сен-Люк.
— Започвате ли да разбирате?
— Да.
— Чудесно! Ще го попитате кога ще му бъде удобно да ми пререже гърлото или да позволи аз да прережа неговото.
— Ще го попитам, скъпи приятелю.
— Това няма ли да ви затрудни?
— Мен? Съвсем не. Ще отида, когато поискате, още сега, ако това ви доставя удоволствие.
— Момент. След като навестите господин дьо Келюс, ще ви бъда много задължен, ако със същата цел отидете и при Шомберг и му зададете същия въпрос.
— Ах! — възкликна Сен-Люк. — И при господин Шомберг ли? Проклятие! Колко бързате, Бюси!
Бюси направи протестиращ жест.
— Нека е така — каза Сен-Люк, — вашето желание ще бъде изпълнено.
— В такъв случай, скъпи Сен-Люк — продължаваше Бюси, — след като сте толкова любезен, идете и в Лувъра при господин дьо Можирон, на когото днес забелязах стоманен нагръдник — знак, че е дежурен днес, и му предложете да се присъедини към останалите.
— О! О! — изтръгна се от Сен-Люк. — Трима! Помислихте ли за това, Бюси? Това е всичко, нали?
— Не съвсем.
— Как не съвсем?
— Оттам ще отидете при господин д’Епернон, няма да спирам вашето внимание върху него — фигура твърде жалка според мен, но както и да е, той допълва бройката.
Сен-Люк отпусна ръце и загледа Бюси.
— Четирима! — прошепна той.
— Правилно, приятелю мой — каза Бюси, като кимна с глава, — четирима. Естествено няма защо да съветвам човек с вашия ум, храброст и галантност да действа по отношение на тези господа с цялата си любезност и вежливост, с които вие се отличавате в най-голяма степен.
— О! Приятелю!
— Обръщам се към вас с тази молба, за да бъде направено всичко… учтиво. Да уредим тази работа като благородници.
— Ще останете доволен, приятелю.
Бюси с усмивка протегна ръка на младия човек.
— Желая ви успех — каза той. — А! Господа миньони, ще дойде време, ние също ще се посмеем.
— А сега, скъпи приятелю, условията.
— Какви условия?
— Вашите.
— Нямам условия, ще приема условията на тези господа.
— Вашето оръжие?
— Същото като на тези господа.
— Ден, място, час?
— Ден, място и час каквито желаят те.
— Обаче…
— Да не говорим повече за дреболии. Действайте, и действайте по-бързо, мили приятелю. Аз ще се разхождам в малката градина на Лувъра. Там ще ме намерите, след като изпълните молбата ми.
— Значи ще ме чакате?
— Да.
— Добре. Работата може да се забави.
— Аз имам време.
Ние вече знаем как Сен-Люк намери четиримата миньони в тронната зала и как започна преговорите.
Да се върнем при него, в преддверието на двореца на Шомберг, където го оставихме в церемониално очакване по правилата на етикета през тази епоха, докато четиримата фаворити на негово величество, досещащи се за целта на посещението на Сен-Люк, се настаняваха в четирите ъгъла на обширната гостна.
След като се настаниха, вратата в преддверието се отвори, от нея излезе лакей и се поклони на Сен- Люк. Като опря лявата ръка в дръжката на рапирата, той изящно повдигна с нея плаща си и държейки в дясната ръка шапката си, дойде до прага на стаята и се спря точно по средата му, определена от него с точност, на която би могъл да завиди и най-изкусният архитект.
— Господин д’Епине дьо Сен-Люк — провъзгласи лакеят.
Сен-Люк влезе.
Като домакин Шомберг стана и се приближи до госта, който, вместо да се поклони, сложи шапката си.
Тази формалност придаваше на посещението определена окраска и определен смисъл.
Шомберг се поклони, а след това се обърна към Келюс.
— Имам чест да ви представя — каза той — господин Жак дьо Леви, граф дьо Келюс.
Сен-Люк направи крачка към Келюс и на свой ред се поклони дълбоко.
— Исках да се срещна с вас, господине.
