Тогава кралят, сякаш и той бе в заговора и искаше да остави Бюси сам, повика:
— Елате тук, Шико. Трябва да ви кажем нещо.
Шико се поклони на Бюси с учтивост, по която от левга можеше да се познае благородникът.
Бюси му отговори с не по-малко изящен поклон и остана в пръстена сам.
И тогава неговата поза и изразът на лицето му се измениха — с краля той разговаряше спокойно, с Шико — вежливо, сега той стана любезен.
Като видя, че Келюс се приближава до него, той каза:
— А, здравейте, господин дьо Келюс. Позволете да ви попитам как се чувства вашата компания?
— Доста зле, господине — отговори Келюс.
— Боже мой! — възкликна Бюси, сякаш загрижен от този отговор. — Но какво се е случило?
— Има едно нещо, което ни пречи ужасно — отговори Келюс.
— Нещо? — учуди се Бюси. — Та нима вие и вашите приятели, и особено вие, господин дьо Келюс, не сте достатъчно силни, за да отстраните това нещо?
— Извинете, господине — каза Можирон и дръпна Шомберг, който беше направил крачка напред, за да каже и той своята дума в този обещаващ да стане интересен разговор, — господин дьо Келюс искаше да каже не „нещо“, а „някой“.
— Но ако някой пречи на господин дьо Келюс — каза Бюси, — нека господин дьо Келюс го блъсне, както направихте току-що вие.
— Аз го посъветвах същото, господин дьо Бюси — каза Шомберг, — и мисля, че господин дьо Келюс е готов да последва съвета ми.
— А, това сте вие, господин дьо Шомберг — каза Бюси, — не ви познах.
— Сигурно, защото синята боя все още не се е измила от лицето ми — каза Шомберг.
— Съвсем не, напротив, вие сте много бледен, може би не се чувствате добре, господине?
— Господине, ако съм бледен, то това е от ярост.
— А, ето какво било! Значи и на вас, както на господин дьо Келюс, нещо или някой ви пречи?
— Да, господине.
— И на мен — каза Можирон, — на мен също ми пречи някой.
— Вие, както винаги, сте твърде остроумен, скъпи господин дьо Можирон, но наистина, господа, колкото повече ви гледам, толкова повече ме огорчават вашите разстроени лица.
— Забравихте за мен, господине — каза д’Епернон и застана гордо пред Бюси.
— Моля за извинение, господин д’Епернон, вие, както обикновено, стояхте зад другите, а при това аз почти нямам удоволствието да ви познавам и не мога да се обърна пръв към вас.
Това беше много любопитно зрелище — непринуденият, усмихващ се Бюси сред четиримата кипящи от ярост миньони, които му хвърляха, недвусмислени страшни погледи.
Само глупак или сляп можеше да не разбере какво искат кралските фаворити.
Само Бюси можеше да се направи, че не ги разбира.
Той помълча все така с усмивка на уста.
— Значи! — възкликна високо и тропна с крак Келюс, който пръв изгуби търпение.
Бюси вдигна поглед към тавана и се огледа.
— Господине — каза той, — забелязали ли сте какво ехо има в тази зала? Нищо не отразява така добре звука като мраморните плочи, а под измазаните сводове гласовете звучат два пъти по-високо. В открито, поле, напротив, звуците се разсейват и, кълна се в честта си, мисля, че и облаците играят важна роля за това. Аз правя това предположение според Аристофан. Чели ли сте Аристофан, господине?
Можирон прие тези думи на Бюси за покана и се приближи по-близо, за да поговори с него шепнешком.
Бюси го спря.
— Никакви секрети тук, господине, умолявам ви — каза Бюси, — вие знаете колко ревнив е негово величество кралят. Той ще реши, че злословим.
Можирон се отдръпна, вбесен повече от всякога. Шомберг зае неговото място и каза надменно:
— Колкото до мен, то аз съм немец, нека да съм прост, тъп, но съм прям. Аз говоря високо, за да ме чуят всички, които ме слушат. Но когато моите думи, които се опитвам да направя колкото се може по-понятни, не стигат до онзи, за когото се отнасят, защото той е глух, или не са разбрани от него, защото той не иска да ги разбере, то в такъв случай аз…
— Вие? — каза Бюси и впери в младия човек, чиято ръка вече нетърпеливо се надигаше, един от онези тигрови погледи, които сякаш изригват от дъното на пропастта и изгарят с плам. — Вие?
Шомберг свали ръката си.
Бюси сви рамене, завъртя се на токовете си и се обърна с гръб към него.
Сега той се оказа лице в лице с д’Епернон. Д’Епернон се хвърли в боя и всички пътища за отстъпление му бяха отрязани.
— Погледнете, господа — каза той, — какъв провинциалист е станал господин дьо Бюси след бягството му с монсеньор херцог д’Анжу — той е пуснал брада и няма на шпагата си панделка, той е с черни ботуши и сива шапка.
— Точно върху това размишлявах и аз току-що, скъпи д’Епернон. Като ви гледам такъв издокаран, си помислих: „Докъде може да доведе човек няколкодневното му отсъствие от двора. Аз, Луи дьо Бюси, сеньор дьо Клермон, съм принуден да се равнявам по вкуса на дребно гасконско благородниче.“ Но разрешете ми да мина, моля ви. Вие се приближихте толкова близо, че ме настъпихте и господин дьо Келюс също. Усетих това, макар да съм с ботуши — добави той с очарователна усмивка.
И като мина между д’Епернон и Келюс, Бюси протегна ръка на Сен-Люк, който тъкмо влезе в залата.
Сен-Люк забеляза, че ръката му е цялата в пот.
Той разбра, че става нещо необичайно и като дръпна след себе си Бюси, го изведе първо от пръстена на миньоните, а след това от залата.
Ропот на учудване се разнесе от миньоните и се разпространи и сред другите придворни.
— Невероятно — каза Келюс, — аз го оскърбих, а той не ми отговори.
— Аз — каза Можирон — му хвърлих ръкавица и той не ми отговори.
— Аз — подхвана Шомберг — поднесох ръката си почти до лицето му и той не ми отговори.
— Аз го настъпих — викаше д’Епернон, — настъпих го и той не ми отговори.
Д’Епернон сякаш беше пораснал с височината на крака на Бюси.
— Съвсем ясно е, той нищо не искаше да разбере — каза Келюс. — Тук се крие нещо.
— Аз зная какво — възкликна Шомберг.
— Какво?
— Той прекрасно вижда, че четиримата ще го убием и не иска да бъде убит.
В това време към младите хора се приближи кралят — Шико му шепнеше нещо на ухото.
— Е — произнесе кралят, — какво си приказвахте с господин дьо Бюси? Стори ми се, че имахте сериозен разговор с него.
— Искате да знаете какво си говорихме с господин дьо Бюси, господарю? — попита д’Епернон.
— Да, вие знаете, че съм любопитен.
— Честно казано, господарю, нищо хубаво. Той вече не е парижанин.
— Какъв е тогава?
— Селяндур. Той ни избяга.
— О, какво значи това? — каза кралят.
— Това значи, че ще трябва да обуча кучето си да го захапва за краката, но кой знае, може би и тогава няма да усети нищо през ботушите си.
— А аз — каза Шомберг — имам чучело за упражнения с шпагата, ще го кръстя Бюси.
— А аз — заяви д’Епернон — ще действам направо и ще отида най-далеч. Днес го настъпих по крака, утре ще го зашлевя. Храбростта му е престорена, тя се крепи на самолюбието му. Той си казва: „Достатъчно съм се сражавал за своята чест, сега трябва да пазя живота си.“
— Как, господа — възкликна Анри и се направи на сърдит, — вие се осмелихте да се отнесете зле тук, при мен в Лувъра, с благородник от свитата на брат ми?
