— Уви, да — отговори на престорения гняв на краля Можирон със също така престорено смирение. — И макар че ние се отнесохме с него твърде зле, той с нищо не ни отговори.
Кралят с усмивка погледна Шико, наведе се към ухото му и прошепна:
— Ти все още ли смяташ, че те блеят, Шико? Струва ми се, че вече заръмжаха.
— Е — каза Шико, — а може би замяукаха. Познавам хора, на които котешкото мяукане ужасно им действа на нервите. Може би господин дьо Бюси се отнася към тези хора? Та затова е излязъл, без да им отговори.
— Така ли мислиш? — каза кралят.
— Времето ще покаже — поучително отговори Шико.
— Стига — каза Анри, — какъвто господарят, такива и слугите.
— Да не искате да кажете, господарю, че Бюси е слуга на вашия брат? В такъв случай много се заблуждавате.
— Господа — каза Анри, — отивам при кралицата, с която ще обядвам. Скоро Желози88 ще ни покажат един фарс. Каня ви на представление.
Присъстващите почтително се поклониха и кралят се оттегли през главния вход.
Точно в този момент господин дьо Сен-Люк влезе през страничния.
Той направи знак на четиримата миньони, които се готвеха да си тръгват.
— Моля за извинение, господин дьо Келюс — каза той, като се поклони, — вие все още ли живеете на улица Сент-Оноре?
— Да, скъпи приятелю, а защо питате?
— Бих искал да ви кажа няколко думи.
— О!
— А вие, господин дьо Шомберг, ще бъдете ли така добър да ми дадете вашия адрес?
— Аз живея на улица Бетизи — каза учуденият Шомберг.
— Вашия адрес го зная, д’Епернон.
— Улица дьо Грьонел.
— С вас сме съседи. А вие, Можирон?
— Аз живея в казармата на Лувъра.
— Значи ще започна с вас, ако разрешите, не, по-добре с вас, Келюс.
— Великолепно. Струва ми се, че разбрах. Вие идвате по поръчение на Бюси, нали?
— Няма да обсъждаме по чие поръчение идвам, господин дьо Келюс. Трябва да говоря с вас, това е.
— С четиримата ли?
— Да.
— Да, но ако не искате да говорите с нас в Лувъра, защото, както предполагам, смятате това място, за неподходящо, можем да се съберем в един от нас. Бихме могли заедно да изслушаме това, което искате да кажете на всеки от нас поотделно.
— Прекрасно.
— Тогава да отидем у Шомберг, на улица Бетизи, това е на две крачки оттук.
— Да, да се съберем при мен — каза младият човек.
— Така да бъде — отговори Сен-Люк и отново се поклони.
— Водете ни, господин дьо Шомберг.
— С удоволствие.
Петимата благородници излязоха от Лувъра и се хванаха за ръце, като заеха цялата ширина на улицата.
След тях шестваха техните въоръжени до зъби слуги.
Така те стигнаха улица Бетизи и Шомберг заповяда да приготвят голямата гостна в двореца му.
Сен-Люк остана да чака в преддверието.
Глава 37
За това, как Сен-Люк изпълни поръчението, което му беше дал Бюси
Да оставим за малко Сен-Люк в преддверието на Шомберг и да видим какво се случи между него и Бюси.
Както знаем, Бюси напусна тронната зала заедно със своя приятел, като поздравяваше онези, които не бяха проникнати от дух на придворно угодничене до такава степен, че да не отговорят на любезността на един толкова опасен човек като Бюси.
Защото в онези времена на господство на грубата сила, когато личното могъщество беше всичко, човек можеше, ако беше силен и сръчен, да отскубне от прекрасното кралство Франция едно мъничко кралство за себе си както в географски, така и в морален смисъл.
Точно така царуваше Бюси при двора на крал Анри III.
Но в този ден, както видяхме, Бюси срещна в своето кралство твърде лош прием.
Щом приятелите излязоха от залата, Сен-Люк се спря и с безпокойство попита приятеля си:
— Зле ли ви е, приятелю мой? Толкова сте бледен, като че ли всеки момент ще загубите съзнание.
— Не — каза Бюси, — задъхвам се от злоба.
— Е, добре, мислите ли да предприемете нещо по отношение на тези безделници?
— Разбира се, дявол да ги вземе, сега ще видите.
— Хайде, хайде, Бюси, спокойствие.
— Но вие сте просто прелест — „спокойствие“! Ако на вас ви бяха наговорили и половината от това, което изслушах сега, при вашия нрав, тук вече щеше да е станало убийство.
— Добре, какво искате да правите?
— Вие сте мой приятел, Сен-Люк, и ми дадохте страшно доказателство за тази дружба.
— Е, скъпи мой — каза Сен-Люк, който смяташе, че Монсоро е мъртъв и лежи в гроба, — дребна работа, не ми говорете за това, ще ме обидите. Разбира се, ударът беше превъзходен и главното, аз го изпълних майсторски, но това не е моя заслуга, кралят ме научи, когато ме държеше затворен в Лувъра.
— Скъпи приятелю…
— Да оставим Монсоро там, където е и да поговорим по-добре за Диана. Беше ли тя поне малко радостна? Бедното дете! Прости ли ми вече? Кога е сватбата? Кога е кръщенето?
— Е, мили приятелю, почакайте първо Монсоро да умре.
— Моля! — попита Сен-Люк и подскочи така, сякаш бе стъпил върху остър пирон.
— Ах, мили приятелю, маковете съвсем не са толкова опасно растение, както сте си помислили, и той изобщо не умря от това, че е паднал върху тях. Точно обратното — той е жив и е още по-злобен отпреди.
— Ама че работа! Това истина ли е?
— Боже мой, да. Той мисли само за отмъщение и се е заклел да ви убие при първа възможност. Така стоят нещата.
— Той е жив?
— Уви, да.
— Но кой е този глупав лекар, който го е излекувал?
— Моят Реми, мили приятелю.
— Как! Аз просто не мога да дойда на себе си! — продължи Сен-Люк, зашеметен от това откритие. — А! Но в такъв случай аз съм обезчестен, кълна се в тялото Христово! Аз вече обявих на всички, че той е мъртъв. Наследниците му ще го посрещнат в траур. Не, няма да могат да ме уличат в лъжа. Ще го довърша при първа възможност и вместо един удар ще му нанеса четири, ако потрябва.
— А сега се успокойте, скъпи Сен-Люк — каза Бюси. — Честно казано, Монсоро се отнася към мен много по-добре, отколкото бихте могли да помислите. Представете си, той си мисли, че херцогът ви е насъскал. Той ревнува от херцога. Мен ме смята за ангел, за безценен приятел, Баярд, неговия скъп Бюси накрая. Но то е обяснимо — нали това животно Реми го спаси от бедата.
— Но как му хрумна на Одоен такава глупост?
