— Монах? Не е ли това достойният брат от манастира „Света Женевиев“, за който ти вече си ми говорил?
— Същият. Ти и абатство му беше обещал.
— Аз?
— Да пукна! Това е най-малкото, което можеш да направиш за него след всичко, което той стори за теб.
— Значи той още ми е предан?
— Той те обожава. Впрочем, сине мой…
— Какво?
— След три седмици е празникът Тяло Христово.
— Е, какво?
— Надявам се, че ще ни изненадаш с някаква хубавичка процесия.
— Аз съм всехристиянски крал и мой дълг е да давам на народа пример за благочестие.
— И както винаги ще спреш в четирите манастира на Париж?
— Както винаги.
— В абатството „Света Женевиев“ също, нали?
— Разбира се, смятам то да бъде второто.
— Добре.
— А защо питаш за това?
— Просто така. Както знаеш, аз съм любопитен. Сега зная всичко, което исках да зная. Лека нощ, Анри.
В момента, когато Шико вече се беше разположил да спи, в Лувъра настана страшно вълнение.
— Какъв е този шум? — попита кралят.
— Сине мой, намери ми стая в града, или напускам службата си. Честна дума, да се живее в Лувъра вече става невъзможно.
Влезе капитанът на гвардията. Имаше много смутен вид.
— Какво има? — попита кралят.
— Господарю — отговори капитанът, — към Лувъра се приближава пратеник на монсеньор д’Анжу.
— Със свита ли е?
— Не, сам е.
— Тогава трябва да му се окаже два пъти по-достоен прием, Анри, защото той е и храбрец.
— Добре — каза кралят, като се опитваше да си придаде спокоен вид, макар мъртвешката бледност на лицето му да го издаваше. — Добре, нека целият ми двор се събере в голямата зала, да ме облекат в черно — когато имаш нещастието да разговаряш със своя брат чрез посредник, то трябва да имаш погребален вид.
Глава 36
Която е само продължение на предишната, съкратена от автора по случай новогодишните празници
В парадната зала се издигаше тронът на Анри III.
Около него шумно се тълпяха възбудените придворни.
Кралят седна на трона тъжен, с намръщено чело.
Всички очи бяха устремени към галерията, откъдето капитанът на гвардията трябваше да въведе пратеника.
— Господарю — каза Келюс и се наведе към ухото на краля, — знаете ли как се казва този пратеник?
— Не, какво ме интересува неговото име?
— Господарю, той се казва господин дьо Бюси. Нима оскърблението от това не става три пъти по- силно?
— Не виждам в това нищо оскърбително — опита се да запази хладнокръвие Анри.
— Ваше величество може и да не вижда — каза Шомберг, — но ние, ние прекрасно виждаме.
Анри не отговори. Той чувстваше как около трона кипят гняв и ненавист и в душата си се поздравяваше, че съумя да издигне между себе си и враговете си два такива мощни вала.
Лицето на Келюс непрекъснато сменяше цвета си — той ту пребледняваше, ту почервеняваше, стиснал здраво дръжката на шпагата си.
Шомберг бе свалил ръкавиците си и наполовина бе извадил кинжала от ножницата.
Можирон бе взел от пажа своята шпага и я бе закачил на колана си.
Д’Епернон бе засукал връхчетата на мустаците си до очите си и се беше скрил зад гърбовете на приятелите си.
Що се отнася до Анри, то той напомняше ловец, който чува как кучетата лаят на глиган и предоставил пълна свобода на своите фаворити, само се усмихваше.
— Да влезе — каза той.
При тези думи в залата се възцари пълна тишина, в която като че ли се чуваше глухият тътен на кралския гняв.
И в този миг в галерията се чуха уверени стъпки и гордо звънтене на шпори по плочите на пода.
Влезе Бюси с високо вдигната глава и спокоен поглед, с шапка в ръка.
Надменният взор на младия човек не се спря на никой от тези, които бяха наобиколили краля.
Бюси се запъти право към Анри, поклони се дълбоко и зачака въпроси. Той стоеше гордо пред трона, но това беше особена гордост, гордост на благородник, в която нямаше нищо оскърбително за кралското величие.
— Вие тук, господин дьо Бюси? Мислех, че сте в дебрите на Анжу?
— Господарю, аз наистина бях там, но както виждате, там вече ме няма.
— Какво ви води в нашата столица?
— Желанието да поднеса моето най-дълбоко почитание на ваше величество.
Кралят и миньоните се спогледаха. Очевидно те не очакваха това от невъздържания млад човек.
— И… нищо повече? — много високомерно попита кралят.
— Ще добавя, ваше величество, че моят господар, негово височество монсеньор херцог д’Анжу, ми заповяда да присъединя към моите почитания и неговите.
— Херцогът нищо друго ли не каза?
— Каза ми, че всеки момент ще тръгнат с кралицата майка за Париж и би искал ваше величество да знае за връщането на един от своите най-верни поданици.
Кралят почти онемя от учудване и не можа да продължи разпита си.
Шико се възползва от това прекъсване и се приближи до пратеника.
— Здравейте, господин дьо Бюси — каза той.
Бюси се обърна, изненадан, че в тази тълпа може да има и негов приятел.
— А, господин Шико, приветствам ви от цялото си сърце — отговори той. — Как е господин дьо Сен- Люк?
— Отлично. Той сега се разхожда при клетките за животни заедно със своята съпруга.
— Това ли е всичко, което трябва да ми кажете, господин дьо Бюси? — попита кралят.
— Да, господарю, ако има още някакви важни новини, херцог д’Анжу ще има честта лично да ви ги съобщи.
— Прекрасно — каза кралят.
И като стана мълчаливо от трона, той слезе по неговите две стъпала.
Аудиенцията завърши, тълпата придворни се разпръсна.
С крайчеца на окото си Бюси забеляза, че четиримата миньони го бяха наобиколили и направо затворили в жив пръстен, изпълнен с напрежение и заплаха.
В ъгъла на залата кралят тихо разговаряше със своя канцлер.
Бюси се направи, че не забелязва нищо и продължи да говори с Шико.
