— Зная — каза Бюси с усмивка, като си спомни обстоятелствата, при които веднъж вече беше пострадал от измяната на херцога.
— Виждате ли — каза Монсоро, — вие сте мой приятел, затова искам да ви предпазя. И още — всеки път, когато попаднете в затруднено положение, обърнете се към мен за съвет.
— Господине, господине! След превръзката трябва да се спи — намеси се Реми. — Хайде да спим.
— Сега, мили докторе. Приятелю, поразходете се малко с госпожа дьо Монсоро — каза графът. — Казват, че тази година градината е прекрасна.
— Слушам — отговори Бюси.
Глава 39
Предпазливостта на господин дьо Монсоро
Сен-Люк беше прав, Жана беше права. След осем дни Бюси разбра това и отдаде дължимото на тяхната мъдрост.
Да се оприличиш на героите от древни времена — това значи да станеш завинаги идеал на величието и красотата. Но това значи и преждевременно да се превърнеш в старец. И Бюси, забравил за Плутарх, който престана да му бъде любим автор, откакто се беше предал на разлагащото влияние на любовта, Бюси, прекрасен като Алкивиад, се грижеше сега само за настоящето и не проявяваше никакво пристрастие към животописа на Сципион или Баярд в дните на тяхното въздържание.
Диана беше по-проста, по-естествена, както казват сега. Тя живееше, подчинена на два инстинктивни стремежа, които мизантропът Фигаро смяташе вродени у човека — стремежа към любовта и стремежа към измамата. Дори наум не й идваше да издига до философски умозрения своето мнение за това, което Шарон и Монтен наричат честност.
Любовта към Бюси беше нейната логика. Да принадлежи само на Бюси — беше нейният морал. Да трепва с цялото си тяло при най-лекото докосване на ръката му — беше нейната метафизика.
Бяха изминали вече петнадесет дни от нещастието и господин дьо Монсоро се чувстваше все по-добре и по-добре. Той вече се беше излекувал от треската благодарение на студените компреси, новото средство, което провидението откри на Амброаз Паре, когато внезапно бе постигнат от нова беда — графът разбра, че монсеньор херцог д’Анжу заедно с вдовстващата кралица и със своите анжуйци току-що е пристигнал в Париж.
Безпокойството на Монсоро не беше напразно, защото още на следващата сутрин принцът дойде в дома му, на улица Пти-Пер, под предлога, че няма търпение да разбере как се чувства графът. Не можеш да затвориш вратата си пред едно кралско височество, което ти дава доказателство за толкова нежно внимание. Господин дьо Монсоро прие херцог д’Анжу, а херцог д’Анжу беше много мил с главния ловчия и особено със съпругата му.
Веднага, след като принцът си тръгна, господин дьо Монсоро извика Диана, подпря се на ръката и, и въпреки воплите на Реми, обиколи три пъти креслото си.
След това той седна в същото кресло, около което, както вече казахме, преди това описа циркумвалационна линия91. Изглеждаше много доволен и Диана се досети по усмивката му, че замисля някаква хитрост.
Но всичко това се отнася до личната история на семейство Монсоро.
Да се върнем по-добре на пристигането на херцог д’Анжу в Париж, което се отнася до епическата част на нашата книга.
От само себе си се разбира, че денят на връщането на монсеньор Франсоа дьо Валоа в Лувъра не убегна от вниманието на наблюдателите.
Ето какво отбелязаха те:
Кралят се държеше много надменно.
Кралицата беше много мила.
Херцог д’Анжу беше изпълнен с нагло смирение и сякаш с целия си вид питаше: „За какъв дявол сте ме извикали, ако сега, когато съм тук, седите пред мен с такава надута физиономия?“
Аудиенцията беше подправена с бляскащите, пламтящи, изпепеляващи погледи на господата Ливаро, Рибейрак и Антраге, които, предупредени вече от Бюси, бяха радостни да покажат на своите бъдещи противници, че ако предстоящият дуел срещне някакво препятствие, то не ще бъде по вина на анжуйци.
През този ден Шико се суетеше повече от Цезар преди Фарсалската битка.
След това настана пълно затишие.
Един ден след пристигането си в Лувъра принцът отново дойде да навести ранения.
Монсоро, посветен до най-малки подробности за срещата на краля с брат му, обсипа херцога с ласкателни похвали, за да поддържа у него враждебните чувства към Анри.
Когато принцът си отиде, графът, чието състояние все повече се подобряваше, се подпря на ръката на жена си и направи една обиколка на стаята.
После седна в креслото с още по-доволен вид.
Същата вечер Диана предупреди Бюси, че господин дьо Монсоро сто на сто е намислил нещо.
След няколко минути Монсоро и Бюси останаха сами.
— Като си помисля само — каза Монсоро, — че този принц, който е толкова мил с мене, е мой смъртен враг и че именно той е заповядал на господин дьо Сен-Люк да ме убие.
— О! Да ви убие! — възрази Бюси. — Стига, господин графе. Сен-Люк е човек на честта. Вие сам признахте, че сте му дали повод и пръв сте извадили шпагата си и че ударът ви е бил нанесен в бой.
— Вярно е, но е вярно и това, че Сен-Люк е действал така, подучен от принца.
— Вижте — каза Бюси, — познавам херцога, а главното — познавам господин дьо Сен-Люк. Трябва да ви кажа, че господин дьо Сен-Люк изцяло принадлежи на краля, а съвсем не на принца. А! Ако бяхте получили този удар от Антраге, Ливаро или Рибейрак, тогава друга работа… Но Сен-Люк…
— Вие не познавате френската история така, както я познавам аз, любезни господин дьо Бюси — държеше на своето Монсоро.
На това Бюси би могъл да му отговори, че макар и да не знае добре историята на Франция, отлично е запознат с историята на Анжу и особено с онази нейна част, която засяга Меридор.
В края на краищата Монсоро стана и излезе в градината.
— Стига ми толкова — каза той, като се върна вкъщи. — Днес вечерта се местим.
— Защо? — каза Реми. — Нима въздухът на улица Пти-Пер ви вреди или развлеченията тук не ви стигат?
— Напротив — каза Монсоро, — тук те са прекалено много. Монсеньор д’Анжу ми досажда със своите посещения. Той всеки ден води със себе си около тридесет благородници и звънтенето на техните шпори ме дразни ужасно.
— Но къде ще отидете?
— Заповядах да подредят моя дом, който е близо до двореца Турнел.
Диана и Бюси, който още не си беше отишъл, се спогледаха с влюбени погледи, пълни със спомени.
— Как? В тази колиба? — без да помисли, възкликна Реми.
— А! Значи го знаете? — произнесе Монсоро.
— Кълна се в бога! — каза младият човек. — Как да не знаеш дома на главния ловчия на Франция, особено ако живееш на улица Ботрейи.
Както обикновено, в душата на Монсоро трепнаха някакви смътни подозрения.
— Да, да, ще се преместя в този дом — каза той — и там ще ми бъде добре. Там повече от четирима гости не можеш да приемеш. Това е крепост и от прозореца на разстояние от триста крачки можеш да видиш кой идва при теб с визита.
— Е, и? — попита Реми.
— Ами може да се избегне тази визита — каза Монсоро, — особено ако си здрав.
Бюси прехапа устни. Той се страхуваше, че ще дойде време, когато Монсоро ще започне да избягва и неговите посещения.
Диана въздъхна.
Тя си спомни как в тази къща бе лежал на леглото й в безсъзнание раненият Бюси.
