огромното тяло, наречено общество. Това ми го повтарят всеки ден добрите католици, от които донасям в манастира яйчица, свински бутове и пари.
Встъпителната част от речта на Шико направи на слушателите силно впечатление.
Той замълча, за да даде време да утихне одобрителният шум, предизвикан от думите му, и когато този шум утихна, продължи:
— Ще ми възразите, може би, че светата църква ненавижда кръвопролитието: „Ecclesia abhorret a sanguine“. Само че забележете добре, братя мои, — ученият богослов не е казал чия именно кръв ужасява църквата; обзалагам се, че, във всеки случай, не е имал предвид кръвта на еретиците. Спомнете си: „Fons malus corruptorum sanguis hoereticorum autem pessimus“26. A има и още един аргумент, братя! Казах: „Църквата“, но чие, тук присъстващите, ние не сме само хора на църквата. Преди мен от този амвон говори красноречиво брат Монсоро, на чийто пояс, сигурен съм, е окачен кинжалът на главен ловчия. Брат Ла Юриер пък майсторски действа със своя шиш: „Veru agreste, lethiferum tamen instrumentum“27. A и самият аз, братя, аз, който говоря с вас, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, съм носил мускет в Шампания и подпалих там хугенотите, докато се молеха. За мен това бе немалка заслуга и ми бе осигурено място в рая. Поне така предполагах, но изведнъж на съвестта ми бе открито петънце: преди да изгорим хугенотските, малко се бяхме поразвлекли с тях. И това, изглежда, е понавредило малко на богоугодното дело — във всеки случай така ми обясни моят духовен отец. Ето защо побързах да се подстрижа за монах и за да се очистя от петното, което оставиха на моята съвест еретичките, приех обет да прекарам остатъка от моите дни във въздържание и да влизам в допир само с добрите католички.
Тази втора част от речта имаше не по-малък успех от първата. Всички слушатели бяха възхитени, изглежда, от средството, до което бе прибегнал Всевишният, за да застави брат Горанфло да се подстриже.
Ето защо към одобрителния шум тук-таме се прибавиха и ръкопляскания.
Шико скромно се поклони на аудиторията.
— Остава ни — продължи той — да поговорим за водачите, които сме си избрали, и за които, както разбирам аз, недостойният грешник, клетият монах от манастира „Света Женевиев“, би трябвало да поговорим. Естествено това е прекрасно и, по-специално, твърде предвидливи са мерките да се промъкнем тук през нощта, под прикритието на расата си, и да слушаме как проповядва брат Горанфло. Но според мен задълженията на тези, на които сме поверили властта, не трябва да се ограничават само с това. Толкова прекалената предпазливост може да предизвика насмешките на проклетите хугеноти, които, трябва да им признаем, когато се стигне до бой, се съпротивляват като бесни. Смятам, че ние трябва да се държим както подобава на мъжествени хора, каквито сме, или, по-скоро, каквито искаме да изглеждаме. Към какво се стремим? Към изкореняване на ереста… Какво се иска от нас?… Ами нужно е да се провикнем от всички покриви, така си мисля. Защо да не тръгнем по улиците на Париж в религиозно шествие, за да видят всички стройните ни редици и нашите биващи си ги копия? Защо да се крием като шайка нощни крадци, които се оглеждат на всяко кръстовище да не ги види стражата? „Но кой ще ни даде пример?“ — ще попитате вие. Какво пък, нека този човек бъда аз, аз, Жак-Непомюсен Горанфло, аз, недостойният брат от манастира „Света Женевиев“, сиротният и немощен събирач на милостиня. С ризница на тялото, с каска на глава и мускет на рамо ще застана, ако потрябва, начело на всички добри католици, които пожелаят да ме последват. И аз ще направя това, за да засрамя нашите водачи, които се крият така, сякаш защитават не църквата, а някакъв противен пияница, който налита на бой.
Заключителната част от речта на Шико отговаряше на въжделенията на повечето членове на Лигата, които не виждаха друг път към целта, освен този, открит преди шест години от свети Вартоломей, и изпадаха в отчаяние от неповратливостта на своите водачи. Думите му запалиха свещен огън в сърцата на събралите се и всички те, с изключение на тримата монаси, председателстващи събранието, закрещяха в един глас:
— Да пребъде месата! Слава на храбрия брат Горанфло! Да тръгнем в шествие! Да вървим!
Общият възторг бе особено пламенен още и затова, защото ревностното усърдие на достойния брат се проявяваше за пръв път в такава ярка светлина. До този ден дори най-близките приятели на Горанфло, макар и да го смятаха за ревностен поборник на вярата, го отнасяха към ония нейни защитници, чието усърдие е задържано винаги от могъщото чувство за самосъхранение в границите на предпазливостта. А този път брат Горанфло, обикновено предпочитащ да стои в сянка, внезапно, пред очите на всички се хвърли с бойните си доспехи в открит бой под ярките лъчи на слънцето. Това беше неочаквано до грандиозност, то показваше достопочтения им събрат в съвсем нова светлина. Някои от присъстващите в своето възхищение — толкова по-силно от това, че бе неочаквано, — вече виждаха в лицето на брат Горанфло, призоваващ към първото шествие на правоверните католици, подобие на Петър Пустинник, който е провъзгласил първия кръстоносен поход.
За нещастие или щастие на този, който предизвика тези възторзи, в плановете на ръководителите съвсем не влизаше да му бъде предоставена свобода на действията. Един от тримата мълчаливи монаси се наклони до ухото на малкия монах и мелодичният детски гласец зазвънтя под сводовете; момчето три пъти се провикна:
— Братя мои, времето изтече, събранието ни приключи.
Бръмчащи като пчелен кошер, монасите станаха от местата си и бавно се отправиха към вратата, като пътьом се договаряха единодушно да поискат на следващото събрание шествие, както го предложи този юнак, брат Горанфло. Мнозина се отбиваха до амвона, за да изразят своето одобрение на събирача на милостиня, когато той слезе от него след блестящата си реч. Шико обаче си помисли, че отблизо могат да го разпознаят по гласа, защото, колкото и да се стараеше, не можеше напълно да се избави от лекия си гасконски акцент, пък и ръстът му можеше да породи учудване, тъй като той бе с петнадесет-двадесет сантиметра по-висок от брат Горанфло, който, естествено, бе израснал в очите на своите събратя, но само духовно. Ето защо Шико коленичи и си даде вид, че, подобно на пророк Самуил, говори с Господа на четири очи и всецяло е погълнат от този разговор.
Монасите не посмяха да нарушат молитвения му екстаз и се отправиха към изхода. Те бяха силно възбудени и това развесели Шико, който през пролуката между гънките на качулката си следеше незабелязано всичко, което ставаше около него.
И все пак Шико не беше постигнал почти нищо. Той беше напуснал краля без негово разрешение само за да види къде отива херцог дьо Майен, и се върна в Париж само защото бе видял Никола Давид. Шико, както знаем, се бе заклел да отмъсти на тези двама души, но на него, като на не твърде важен човек, за да нападне принца на Лотарингския дом или за да направя това безнаказано, му се налагаше дълго и търпеливо да изчаква подходящ случай. С Никола Давид работата стоеше малко по-иначе, това бе обикновен нормандска адвокат, вярно, мошеник от класа, при това, преди да стане адвокат, бе служил в армията като учител по фехтовка. Шико никога не бе заемал длъжността учител по фехтовка, но смяташе, че владее не зле рапирата. Единственото, което искаше, бе да се срещне лице в лице със своя враг, а по- нататък, подобно на героите от древността, щеше да повери живота си на своята правота и на своята шпага.
Шико разглеждаше тайно отиващите си един след друг монаси с надеждата да разпознае под някое расо или качулка дългата и слаба фигура на метр Никола и изведнъж забеляза, че при изхода монасите ги подлагат на проверка, подобно на тази при влизането им: на излизане всеки монах вадеше от джоба си някакъв предмет и го показваше на изхода едва след което биваше удостояван с думата exeat28. Отначало Шико помисли, че просто му се е сторило, за миг се поколеба, но скоро подозренията му се превърнаха в увереност и челото на гасконеца се покри с капки студена пот.
Брат Горанфло го бе снабдил любезно с пропуск за влизане в манастира, но бе забравил да му предостави пропуск за излизане от него.
Глава 20
За това, как Шико останал в черквицата на абатството, видя и чу нещо, което
