сега се занимава с обсадата на Ла-Шарите! Ах, сега вече разбирам — възкликна Шико. — Този от дясната му страна, който благославяше присъстващите, е Лотарингският кардинал, а този от лявата, който говори с малоразмерното хористче, е монсеньор дьо Майен, моят стар приятел; но къде ще е тогава метр Никола Давид?
И наистина, сякаш за да потвърдят веднага правилните предположения на Шико, монасите, седнали отляво и отдясно на херцог дьо Гиз, също отметнаха качулките си и гасконецът можа да види умната глава, високото чело и острия поглед на знаменития кардинал и къде по-грубата и обикновена физиономия на херцог дьо Майен.
— Аха, познах те, дружна, но съвсем не света троицо — усмихна се Шико. — Сега да видим какво ще правиш и какво ще кажеш — целият съм зрение и слух.
Точно в тази минута господин дьо Монсоро отиде до желязната врата, водеща към подземната гробница, за да я отвори.
— Мислите ли, че ще дойде? — попита Белязания своя брат, кардинала.
— Не само мисля — отвърна последният, — а съм сигурен и дори нося под расото си всичко необходимо за замяната на съда с мирото.
Шико, който се намираше недалеч от троицата, както бе нарекъл братята Гиз, и можеше всичко да вижда и всичко да чува, забеляза как в слабата светлина на кандилото, висящо над балкона, блесна позлатено резбовано ковчеже.
— Виж какво било! — каза си Шико. — Изглежда тук се канят да посвещават някого в сан. Просто съм имал късмет. Отдавна горя от желание да позяпам такава церемония.
През това време двадесетина монаси, чиито глави бяха покрити с огромни качулки, заизлизаха от гробницата и заеха места в храма.
Само един от тях, предвождан от граф Монсоро, се качи на балкона и се настани на скамейката отдясно на братята Гиз, по-точно, застана на нейната подставка.
Отново се появи момчето хорист, почтително изслуша някакви разпореждания на кардинала и изчезна.
Херцог дьо Гиз обгърна с поглед събранието, което бе пет пъти по-малобройно от предишното и, по всяка вероятност, включваше само избраници, и се увери, че всички чакат думите му с най-голямо нетърпение.
— Приятели — каза той, — времето ни е скъпоценно и искам да хвана бика за рогата. Можахте да чуете, защото предполагам, че всички сте участвали в първото събрание, можахте да чуете, казвам, как в речите на някои от членовете на католическата Лига прозвучаха оплаквания от една част на нашата общност, която обвинява в равнодушие и дори в недоброжелателност един от нашите старейшини, принца, който е най-близо до трона. Настъпи времето да се отнесем към него с цялото уважение, което му се полага, и да оценим справедливо неговите заслуги. Вие, които с цялото си сърце се стремите да изпълните първата задача на светата Лига, вие сами ще чуете всичко и сами ще отсъдите — заслужават ли вашите водачи упреците в равнодушие и бездейност, прозвучали в речта на един от братята лигисти, на когото ние не сметнахме за нужно да разкрием нашата тайна; имам предвид брат Горанфло.
При това име, което херцог дьо Гиз произнесе с пренебрежителен тон, свидетелстващ, че войнстващият монах никак не му бе допаднал, Шико не можа да се удържи в изповедалнята от смях, който, макар и беззвучен, явно бе насочен срещу силните на деня.
— Братя мои — продължи херцогът, — принцът, чието съдействие ни бе обещано, принцът, от когото едва дръзвахме да очакваме дори не присъствие на нашите събрания, но поне одобрение на нашите цели, този принц е тук.
Всички отправиха любопитни погледи към монаха, застанал на подставката на скамейката отдясно на тримата лотарингски принцове.
— Монсеньор — обърна се херцог дьо Гиз към предмета на всеобщото внимание, — струва ми се, че Всевишният е проявил своята воля, защото, ако сте се съгласили да се присъедините към нас, значи всичко, което правим, го правим за добро. Сега ще ви помоля, монсеньор: свалете си качулката, нека верните членове на Съюза видят с очите си как държите на обещанието си, което им е дадено от ваше име, едно толкова благоприятно обещание, че те дори не смееха да му повярват.
Тайнствената личност, която Анри дьо Гиз представи по този начин на събранието, поднесе ръка до качулката и я отметна върху раменете си и Шико, предполагащ, че под това расо се крие някакъв още неизвестен му лотарингски принц, с изненада позна главата на херцог д’Анжу; херцогът беше толкова бледен, че при погребалната светлина на кандилото приличаше на мраморна статуя.
— Охо! — каза си Шико. — Нашият брат д’Анжу. Ще рече, той все още се мъчи да се добере до трона, като залага чужди глави.
— Да живее монсеньор херцог д’Анжу! — викнаха всички присъстващи.
Франсоа пребледня още повече.
— Не се страхувайте, монсеньор — каза му Анри дьо Гиз. — Този храм е сигурен и вратите му са здраво залостени.
„Щастлива предвидливост“ — отбеляза в себе си Шико.
— Братя мои — каза граф дьо Монсоро, — негово височество желае да се обърне към събранието с няколко думи.
— Да, да, да говори — чуха се гласове, — ние го слушаме.
Тримата лотарингски принцове се обърнаха към херцог д’Анжу и му се поклониха. Херцогът се залови с две ръце за облегалката на скамейката, сякаш всеки момент ще падне.
— Господа — започна той с глас, толкова слаб и треперещ, че първите му думи почти не се разбираха, — господа, аз вярвам, че Всевишният, който често ни се струва глух и равнодушен към земните дела, напротив, неотстъпно ни следи с всевиждащото си око и създава впечатление за безстрастие и безразличие само за да нанесе мълниеносен удар веднъж завинаги върху безпорядъка, породен от безумното честолюбие на човешките синове.
Началото на речта на принца беше, подобно на характера му, доста мъгляво и всички чакаха кога негово височество ще разясни мислите си и ще даде възможност или да им ръкопляскат, или да ги осъдят.
Херцогът продължи с по-уверен глас.
— И аз, аз също, без да имам възможността да обгърна целия свят със слабия си взор, спрях погледа си върху Франция. Какво можах да видя навсякъде в нашето кралство? Основите на святата Христова вяра са се пропукали, истинските божии служители са пръснати и преследвани. Тогава реших да изследвам дълбочината на пропастта, разтворена преди двадесет години от еретиците, които подкопават основите на вярата под предлог, че знаели по-сигурен път към спасението, и душата ми, подобно душата на пророка, потъна в скръб.
В тълпата на слушателите премина одобрителен шепот. Херцогът изказваше съчувствие към страданията на църквата, това можеше да се тълкува като обявяване война на ония, които караха тази църква да страда.
— И докато скърбях дълбоко в душата си — продължи херцогът, — до мен достигна слухът, че неколцина доблестни и набожни благородници, пазители на обичаите на нашите предни, се мъчат да укрепят разклатилия ни се жертвеник. Огледах се около себе си и имах усещането, че вече присъствам на Страшния съд и че Всевишният е разграничил вече добрите от лошите. На едната страна бяха отцепниците, и аз с ужас се отдръпнах от тях; на другата стояха праведниците, и аз побързах да се хвърля в обятията им. И ето че сега съм тук, братя мои!
— Амин! — прошепна в заключение Шико.
Но тази му предпазливост беше напразна, той смело би могъл да каже това с пълен глас, думите му все едно биха потънали във вихъра от ръкопляскания и виковете „браво“, полетели до самите сводове на храма.
Тримата лотарингски принцове призоваха за тишина и дадоха на събранието време да се успокои; след това кардиналът, който бе по-близо до херцога, го доближи и попита:
— Доброволно ли дойдохте при нас, принце?
— Напълно доброволно, господине!
— Кой ви посвети в святата тайна?
