— Моят приятел, ревностният слуга на вярата, граф дьо Монсоро.
— Сега — заговори на свой ред херцог дьо Гиз, — сега, когато ваше височество се присъединява към нас, благоволете, монсеньор, да ни разкажете какво възнамерявате да направите за благото на светата Лига.
— Възнамерявам да служа предано на католическата вяра, апостолската и римската, и да изпълнявам всичко, което тя поиска от мен — отвърна новопокръстеният.
— Пресвета Дево — каза си Шико. — Ама че глупаци, честна дума: те се крият, за да говорят подобни неща. Защо чисто и просто не изложат своите намерения пред Анри III, моя многоуважаван крал? Всичко това би му допаднало много. Шествия, бичуване на плътта, изкореняването на ереста както в Рим, снопи съчки и аутодафе32 както във Фландрия и в Испания. Може би това е единственото средство да заставят моя добър крал да си осигури дечица. Кълна се в тялото Господне! Този премил херцог д’Анжу ме развълнува дотам, че ми се ще да изляза от изповедалнята и на свой ред да се представя на всички присъстващи. Продължавай, достойно братле на негово величество, продължавай, благородни пройдоха!
И херцог д’Анжу, доловил сякаш това поощрение, действително продължи.
— Обаче — каза той, — защитата на святата вяра не е единствената цел, която доблестните благородници трябва да си поставят. Колкото до мен, аз предвиждам и друга.
— Я гледай! — удиви се Шико. — Аз също съм благородник и, ще рече, това също ме засяга не по-малко от другите. Говори, Анжу, говори!
— Монсеньор, всички следим с най-дълбоко внимание думите ви — заяви кардинал дьо Гиз.
— И когато ви слушаме, в сърцата ни бие надеждата — добави херцог дьо Майен.
— Готов съм да обясня всичко — каза херцог д’Анжу, като с тревога се вглеждаше в тъмните ъгли на храма, сякаш желаеше да се увери, че думите му ги чуват само хора, заслужаващи доверие.
Граф Монсоро разбра опасенията на принца и го успокои с усмивка и многозначителен поглед.
— И така, когато един благородник отдаде всичко дължимо на бога — продължи херцог д’Анжу с неволно понижен глас, — той се обръща с мислите си към…
— По дяволите — въздъхна Шико, — към своя крал, толкова е ясно.
— …към своето отечество и се пита действително ли неговата родина се ползува с цялото уважение и с цялото благосъстояние, с които трябва да се ползува по право? Защото доблестният благородник получава своите привилегии отначало от бога, а после от страната, в която е роден.
Събранието избухна в бурни ръкопляскания.
— Така да бъде — реши Шико, — само че къде дяна краля? Нима за него вече и дума не се обелва? Горкият монарх! А аз вярвах, че винаги се казва, както е написано върху пирамидата в Жювизи: Бог, краля и дамите!
— И се запитах — продължаваше херцог д’Анжу, по острите скули на когото се появи трескава руменина, — запитах се дали моята родина се наслаждава на мир и щастие, които заслужава по право тази прекрасна и благодатна страна, наричана Франция, и с горчивина в душата видях, че у нас няма нито мир, нито щастие.
И наистина, братя мои, държавата ни я разкъсват на части равните по могъщество и противоборстващи си воля и желание; и това благодарение на слабостта на върховната воля, която, забравила, че заради благото на своите поданици трябва да властва над всички, си спомня за това нещо само от време на време, когато й дойде на ум, и всеки път действа толкова неразумно, че нейните енергични деяния само увеличават злото; това бедствие, вън от всяко съмнение, трябва да припишем или на фаталната съдба на Франция, или на слепотата на нейния владетел. Но дори и да не знаехме истинската причина за злото или само да я предполагахме, злото от това не намалява и, както мисля, то е породено или от престъпленията срещу религията, извършени от Франция, или от безбожните постъпки на някои фалшиви приятели на краля, а не на самия монарх. И в единия, и в другия случай, господа, аз, като верен слуга на олтара и трона, съм задължен да се присъединя към ония, които с всички средства се стремят да изкоренят ереста и да премахнат коварните съветници, Ето, господа, какво възнамерявам да направя за Лигата с присъединяването си към вас.
— Охо! — прошепна изтръпналият от изненада Шико. — Връхчетата на ушите се подават направо пред очите и, както и по-рано предполагах, това не са уши на магаре, а на лисица.
На нашите читатели, отдалечени с три столетия от политическите интриги на онова време, речта на херцог д’Анжу може да се стори разтегната, ала тя толкова много заинтересува слушателите, че повечето от тях пристъпиха по-наблизо до оратора, за да не изпуснат нито един звук, защото гласът на принца отслабваше толкова повече, колкото по-ясни ставаха думите му.
Зрелището бе доста занимателно. Двадесет и пет — тридесет души от слушателите се бяха струпали около амвона с отметнати на гърба качулки; в светлината на единственото кандило, осветяващо мястото на действието, се виждаха техните горди, възбудени лица и святкащите им от решителност или любопитство очи.
Плътни сенки скриваха всички останали части на храма и сякаш те нямаха никакво отношение към драмата, която се разиграваше в осветеното пространство.
В центъра на това пространство се виждаше бледното лице на херцог д’Анжу: малките му очички, дълбоко разположени под издаденото чело, устата, която при отварянето си наподобяваше мрачното зъбене на череп.
— Монсеньор — започна херцог дьо Гиз, — искам да благодаря на ваше височество за прекрасните думи, които току-що произнесохте, и се смятам за задължен да ви уверя, че тук сте обкръжен само от хора, предани не само на принципите, изложени от вас, но и на самата особа на ваше кралско височество, и ако вие все още имате някакви съмнения в това отношение, в по-нататъшния ход на нашето събрание ще ви бъдат дадени доказателства, значително по-убедителни от тези, които вие бихте могли да очаквате.
Херцог д’Анжу се поклони и като се изправи, огледа тревожно присъстващите.
— Охо! — прошепна Шико. — Или аз греша, или всичко, което видяхме досега, е само началото и тук трябва да стане нещо много по-важно от всички глупости, които бяха казани и се правеха досега.
— Монсеньор — каза кардиналът, от чието внимание не убягна погледът на принца, — ако ваше височество се опасява от нещо, аз се надявам, че поне имената на тези, които го заобикалят тук, ще го успокоят. Ето господин губернатора на провинция Онис; ето господин д’Антраге-младши, господин дьо Рибейрак и господин дьо Ливаро, все благородници, с които негово височество е, може би, познат и които са ви толкова предани, колкото и решителни. А ето още господин епископ Кастильонски, господин барон дьо Лузинян, господата Крюс и Льоклерк. Всички те са поразени от мъдростта на ваше кралско височество и са щастливи от оказаната им чест да тръгнат под неговото знаме на борба за освобождаването на светата вяра и трона. Ние с благодарност ще се подчиним на заповедите, които ваше височество ще благоволи да ни даде.
Херцог д’Анжу не бе в състояние повече да се сдържа и отметна гордо глава. Братята дьо Гиз, същите тези Гиз, толкова надменни, че никой никога не можеше да ги принуди да се подчинят, сами заговориха за послушание.
Херцог дьо Майен подкрепи своя брат, кардинала:
— Вие, монсеньор, и по правото на раждането, и по силата на присъщата ви мъдрост сте естественият водач на нашия свещен Съюз и вие трябва да ни разясните какви действия трябва да предприемем срещу фалшивите приятели на краля, за които току-що говорихте.
— Няма нищо по-просто — отвърна принцът, обзет от трескава възбуда, която заменя мъжеството на слабите хора, — когато плевелите в полето израснат и пречат за по-добрата реколта, тези вредни треви се изтръгват от корен. Кралят е обкръжен не от приятели, а от фаворити, те го погубват и със своето поведение непрекъснато възмущават и Франция, и целия християнски свят.
— Което е вярно, вярно е — с глух глас потвърди херцог дьо Гиз.
— Освен това тези фаворити — подхвана кардиналът, — пречат на истинските приятели на краля да се приближат до трона, макар да имаме това право и по нашия сан, и по рождение.
— Нека оставим бога — грубо се намеси херцог дьо Майен — на грижите на обикновените членове на Лигата, на лигистите от първа Лига. Като служат на бога, те ще служат на тези, които им говорят за бога. А ние да се заловим за своето дело. На нас ни пречат някои хора, те се перчат пред нас, оскърбяват ни,
