постоянно отказват да уважават принца, когото ние смятаме над останалите и който е наш водач.
Челото на херцог д’Анжу се покри с червенина.
— Ще унищожим — продължи херцог дьо Майен, — ще ги унищожим до един, от първия до последния, ще изтребим напълно тази проклета сган, която кралят обогати за сметка на нашите състояния, и нека всеки от нас се задължи да премахне поне един от тях. Тук сме тридесет души, хайде да направим сметка.
— Това е мъдро предложение — каза херцог д’Анжу — и вие изпълнихте вече своята задача, господин херцог.
— Това бе извън сметката — възрази херцог дьо Майен.
— Оставете все пак нещо и за нас, монсеньор — каза д’Антраге, — аз си запазвам Келюс!
— А аз Можирон! — подкрепи го Ливаро.
— А аз Шомберг! — заяви Рибейрак.
— Добре, добре — отвърна принцът. — Но ние имаме още и Бюси, моя храбър Бюси. Той също ще внесе своята лепта.
— И аз! И аз! — разнесоха се викове от всички страни.
— Аха — каза си Шико, който, като видя какъв обрат вземат събитията, вече престана да се смее, — главният ловчия има претенции за своя пай от плячката.
Но Шико се лъжеше.
— Господа — каза Монсоро с протегната ръка, — помълчете за миг. Ние, събраните тук, сме смели хора, а се плашим да поговорим откровено помежду си. Ние, събраните тук, сме умни хора, а се въртим около някакви глупави подробности. Нека, господа, да проявим малко повече мъжество, малко повече смелост, малко повече откровеност. Работата не е в миньоните на крал Анри и не в това, че достъпът ни до кралската особа е затруднен.
— Карай нататък! — прошепна Шико с широко разтворени очи и с длан до ухото, за да не пропусне нито дума. — Карай нататък! Не спирай. Аз чакам.
— Това, което тревожи всички ни, господа — продължи графът, — е безизходното положение, в което се оказахме. Това е крал, който ни натрапиха, и който не е в интересите на френската аристокрация. Това са безкрайни молебени, деспотизъм, безсилие, оргии, нечувани разходи за празненства, на които ни се присмива цяла Европа, скъперническо пестене във всичко, което се отнася до войната и занаятите. Подобно поведение не бива да се обяснява нито със слабост на характера, нито с невежество, това е слабоумие, господа.
Речта на главния ловчия звучеше зловещо в тишината. Тя направи особено дълбоко впечатление, тъй като всички присъстващи мислеха същото, но Монсоро го произнесе на всеослушание и думите на главния ловчия накараха всеки неволно да потръпва, сякаш признал пълното си съгласие с оратора.
Граф дьо Монсоро почувства, че мълчанието на слушателите е знак на съгласие, и продължи:
— Можем ли и занапред да оставаме под властта на краля глупак и бездеен лентяй по време, когато Испания разпалва клади, когато Германия буди старите ересиарси, приютили се в сянката на манастирите, когато Англия сече глави и идеи в съответствие със своята политика? Всички прославени държави преследват нещо. А ние, ние спим. Господа, простете, че ще се изкажа в присъствието на великия принц, който, може би, ще ме укори за дързостта, тъй като това му повеляват родствените чувства, но помислете, господа, вече четири години нас ни управлява не крал, а монах.
При тези думи експлозията, умело подготвена и в продължение на час умело задържана от предпазливите ръководители, избухна с такава сила, че никой не би познал в тази беснееща тълпа спокойните, трезво пресметливи хора, които видяхме в предишната сцена.
— Долу Валоа — кряскаха те, — долу отец Анри! Нека ни поведе принцът благородник, кралят рицар, нека бъде дори тиранин, само да не е с расо.
— Господа, господа — лицемерно се намеси херцог д’Анжу, — заклевам ви, простете, простете на моя брат, той се заблуждава или по-точно, него го заблуждават. Позволете ми да се надявам, господа, че нашите мъдри укори и дейната намеса на могъщата ни Лига ще го вкарат в правия път.
— Съскай, змийо — прошепна Шико, — съскай.
— Монсеньор — отвърна херцог дьо Гиз, — ваше височество чухте, може би, малко преждевременно, но все пак чухте нашите искрени помисли. Не, не става вече дума за Лигата, насочена срещу Беарнеца, това плашило за глупаците; не става дума и за Лигата, поставила си за цел да поддържа църквата, — нашата църква сама ще се погрижи за себе си, — става дума за това. Господа, да измъкнем благородната аристокрация на Франция от калното тресавище, в което тя тъне. Твърде дълго ни сдържаше уважението, внушавано ни от ваше височество; твърде дълго любовта, която, както знаем, изпитвате към вашето семейство, ни заставяше да си затваряме очите. Този път всичко изби на повърхността и сега вие, ваше височество, ще присъствате на истинското заседание на Лигата. Всичко, което ставаше тук до този момент, е само встъпление.
— Какво искате да кажете с това, господин херцог? — попита принцът, едновременно раздиран от страх и суетност.
— Монсеньор — продължи херцог дьо Гиз, — събрали сме се тук, както справедливо забеляза господин главният ловчия не за да обсъждаме сто пъти обсъжданите въпроси на теорията, а за да действаме с полза. Днес ние избираме своя предводител, способен да прослави и обогати аристокрацията на Франция. Древните франки са имали обичая, когато са си избирали водач, да поднасят на избраника си достоен за него дар и ние поднасяме в дар на предводителя, когото избрахме…
Всички сърца затуптяха, но най-силно затуптя сърцето на херцог д’Анжу.
И все пак той остана ням и неподвижен и единствено бледността издаваше вълнението му.
— Господа — продължи херцог дьо Гиз, като взе от креслото до него някакъв предмет и го вдигна с усилие над главата си, — господа, ето какво поднасяме от ваше име в дар в краката на принца.
— Корона! — извика херцог д’Анжу. — Корона! На мен ли, господа?!
— Да живее Франсоа III! — в един глас гръмна и накара да се разтресат черковните сводове тясно сплотилата се тълпа от благородници, които извадиха шпагите си.
— На мен, на мен — тръпнеше херцогът от радост и от страх, — на мен! Но това е невъзможно! Моят брат е още жив, той е помазан от бога.
— Ние го детронираме — каза Анри дьо Гиз, — в очакване, докато Господ не утвърди чрез смъртта му направения от нас днес избор или, по-точно казано, докато някой негов поданик, който не може да търпи повече безславното му царуване, не изпревари чрез отрова или кинжал божията справедливост!…
— Господа — задъхано и още по-тихо каза херцогът. — Господа…
— Монсеньор — произнесе кардиналът, — на толкова благородната деликатност, която сега проявявате пред нас, ще ви отговорим по следния начин. Анри III бе божи помазаник, но ние го детронирахме и той вече не е божи избраник. Отсега нататък вие ще бъдете този избраник, монсеньор. Намираме се в един храм, не по-малко почитан от Реймската катедрала; защото тук се пазят мощите на света Женевиев, покровителката на Париж; защото тук е погребано тялото на крал Хлодвиг, първия крал християнин; така че тук, монсеньор, в този свят храм, пред статуята на истинския основател на френската монархия, аз, един от князете на църквата, който без фалшиво тщеславие може да се надява след време да стане неин глава, ви казвам, монсеньор: „Ето светеното миро, изпратено от папа Грегорио XIII, то ще замени мирото, пазено в Реймската катедрала. Монсеньор, назовете вашия бъдещ реймски архиепископ, назовете вашия бъдещ конетабъл33, и след минута вие ще станете крал, помазан за трона, а вашият брат Анри, ако не ви отстъпи короната, ще бъде смятан за узурпатор.“ Момче, запали свещите пред олтара.
Момчето хорист, което очевидно очакваше това нареждане, тутакси излезе от ризницата със запалена факла в ръка и скоро около олтара и на балкона светнаха свещи в петдесет канделабъра.
И тогава пред очите на всички заблестя със скъпоценните си камъни митра34 заедно с голям меч, украсен с хералдически лилии: митрата на архиепископа и мечът на конетабъла.
И в същия миг от тъмния ъгъл, където не проникваше светлина, зазвуча орган и се разнесе „Veni creator“35.
Това подобие на спектакъл, подготвено от тримата лотарингски принцове без знанието на херцог д’Анжу, вдъхнови присъстващите. Смелите се въодушевиха, а слабите се почувстваха силни.
