очарователното женско личице, което може да си представи човек: такава красота не беше пренасял върху платно дори самият Леонардо да Винчи — художникът, който както е известно нарисува Джокондата.
Черните очи искряха от лукавство, но станеха ли сериозни — зениците им се разширяваха, абаносовите им кръгчета се уголемяваха и погледът на красавицата ставаше заплашителен.
Устата беше малка, изящна, алена, носът — изваян с класическа строгост, заоблената брадичка завършваше безупречния овал на малко бледото лице, върху което изпъкваха двете синьо-черни дъги на срасналите вежди, изписани съвършено.
Това беше достойната сестрица на братя Гиз — госпожа дьо Монпансьо — опасна сирена, ловко скриваща под грубото монашеско расо своите телесни недостатъци — рамената, едното от които беше по- високо от другото и леко изкривения десен крак, поради което накуцваше.
Благодарение на тези физически недостатъци в тялото, на което бог бе дал глава на ангел, се беше вселила душа на демон.
Шико позна херцогинята, която двадесетина пъти бе виждал в двора, където тя си разменяше любезности със своята братовчедка кралица дьо Водемон и разбра, че нейното присъствие тук не е без причина и че зад упоритото нежелание на семейство Гиз да напусне църквата, се крие още една тайна.
— Ах, братко кардинале — задавяйки се от трескав смях бърбореше херцогинята, — на какъв светец се правехте и как прочувствено произнасяхте името божие. Имаше момент, когато даже се изплаших: стори ми се, че го правите сериозно, а онзи глупак, той пък, как охотно подлагаше глава за миросване и под короната и каква жалка гадина изглеждаше с нея!
— Няма значение — каза херцог дьо Гиз, — ние постигнахме това, което искахме, Франсоа сега вече не може да се отрече от нас. Монсоро несъмнено има своя тайна сметка, но той докара своя принц дотам, че отсега нататък можем да бъдем спокойни — Франсоа няма да ни изостави насред пътя към ешафода, както изостави Ла Мол и Коконас.
— Охо — каза херцог дьо Майен, — принцове с нашата кръв не поемат така просто по този път: от Лувъра до абатството „Света Женевиев“ за нас ще бъде винаги по-близо, отколкото от кметството до Гревския площад.
— Хайде да се върнем към работата, господа — прекъсна го кардиналът. — Наистина ли всички врати са затворени?
— О, за вратите отговарям — отвърна херцогинята, — впрочем, мога да отида да проверя.
— Няма нужда — каза херцогът, — вие сигурно сте уморено, мое прелестно момче хорист.
— Съвсем не, честна дума всичко това е много забавно!
— Майен, вие казвате, че той е тук? — попита херцогът.
— Да.
— Не го забелязах.
— Мисля, че се е скрил.
— И къде?
— В изповедалнята.
Тези думи проехтяха в ушите на Шико като стоте хиляди тръби на Апокалипсиса.
— Кой ли може да се крие в изповедалнята? — питаше се той и се въртеше неспокойно в своя дървен сандък. — Кълна се в светата утроба, че освен себе си, никого не виждам.
— Значи той е видял и чул всичко? — попита херцогът.
— Е, и какво от това, нали той е изцяло наш човек.
— Доведете ми го, Майен — каза херцогът.
Херцог дьо Майен се спусна от хора по стълбата, известно време постоя, като че ли обмисляше накъде да тръгне и накрая решително се насочи към онази изповедалня, където се беше спотаил Шико.
Шико беше храбър, но този път зъбите му затракаха от страх и студени капки пот потекоха по челото му.
„Ах, така значи!“ — каза си той, опитвайки се да измъкне шпагата от гънките на расото. — „Аз обаче съвсем не желая да бъда заклан като среднощен крадец в този сандък. Е какво, ще срещнем смъртта лице в лице, заклевам се в светата утроба! И щом като се предоставя случай — нека убием сами, преди да умрем.“
И готвейки се да приведе в изпълнение своя замисъл, Шико, който най-после напипа дръжката на шпагата, постави ръка върху резето на вратата. Именно в този момент чу гласа на херцогинята:
— Не в тази, Майен, не в тази, в другата — от лявата страна, съвсем в дъното.
— Ах, да, вярно — промърмори херцогът, рязко се обърна и отпусна ръката си, която вече беше протегнал към изповедалнята на Шико.
— Ух — изтръгна се дълбока въздишка на облекчение от гърдите на Шико, на която би завидял самият Горанфло. — Тъкмо навреме. Но що за дявол се крие в другата кутия?
— Излезте, метр Никола Давид — покани го херцог дьо Майен, — вече сме сами.
— На вашите услуги, монсеньор — обади се човекът от изповедалнята.
— Добре — каза Шико, — тебе те нямаше на празника, метр Никола, аз те търсих навсякъде и ето, че когато престанах да те търся, те намерих.
— Вие видяхте всичко и всичко чухте, нали така? — попита херцог дьо Гиз.
— Не пропуснах нито дума от това, което се говори тук и няма да забравя нито една дреболия. Бъдете спокоен, монсеньор.
— И вие ще можете да предадете всичко на пратеника на негово преосвещенство папа Грегорио XIII — продължи Белязания.
— Всичко с най-малки подробности.
— Е, а сега да видим там, какво сте направили за нас: брат ми Майен ми каза, че вие направо вършите чудеса.
Подтиквани от любопитство, кардиналът и херцогинята се приближиха. Тримата братя и сестрата застанаха един до друг.
Никола Давид стоеше на три крачки от тях, огрян от светлината на кандилото.
— Направих всичко, което обещах, монсеньор — каза той, — тоест намерих за вас начин на законно основание да заемете френския трон.
— И те за същото — възкликна Шико. — Виж ти! Всички се стремят да заемат френския трон. Последните да станат първи!
Както виждате, нашият славен Шико отново доби кураж и се развесели. Тази промяна беше предизвикана от три причини.
Първо, той съвсем неочаквано се изплъзна от неминуема гибел; второ — откри опасен заговор, и накрая — след като откри заговора, намери средство да погуби двамата си главни врагове: херцог дьо Майен и адвоката Никола Давид.
— Добри ми Горанфло — измърмори той, когато всички тези мисли се улегнаха в главата му, — с каква вечеря ще ти се отплатя утре за това, че ми зае расото! Ще видиш.
— Но ако узурпацията твърде бие на очи, ние ще се въздържим вашият начин да бъде приложен — произнесе Анри дьо Гиз. — Аз не бива да настройвам против себе си всички християнски крале, водещи началото си от божественото благоволение.
— Помислил съм за вашата деликатност, монсеньор — каза адвокатът, кланяйки се на херцога и обгръщайки с уверен поглед целия триумвират. — Аз придобих умения не само в изкуството на фехтовката, монсеньор, както успяха да ви донесат моите врагове, за да ме лишат от вашето доверие, бидейки човек сведущ по богословие и юриспруденция, аз, както подобава на всеки истински казуист и учен юрист, се обърнах към аналите и декретите и подкрепих с тях моите проучвания. Да се получи право на законно наследяване на трона — това значи да се получи всичко и аз открих, монсеньор, че вие сте законните наследници, а Валоа е само второстепенен и узурпаторски клон.
Увереният тон, с който Никола Давид произнесе своята кратка реч, предизвика най-оживена радост у мадам дьо Монпансьо, най-силно любопитство у кардинала и херцог дьо Майен и почти разглади бръчките върху суровото чело на херцог дьо Гиз.
— Едва ли Лотарингският дом — каза херцогът, — колкото и славен да е той, може да претендира за преимущество пред Валоа.
