„Не, сигурно аз бъркам, такъв мъж няма да позволи да бъде заплашен.“
Докато вървеше към вратата, Горанфло окончателно се убеди в безполезността на своя план и почесваше сега не носа си, а ухото.
Изведнъж лицето му се озари.
— Имам идея — каза той.
Появата на идея в сънения мозък на монаха беше толкова рядко събитие, че Горанфло сам се учуди. Обаче и в онези времена е била известна фразата: необходимостта е майка на изобретателността.
— Идея — убеждаваше се той. — При това доста хитра идея. Аз ще му кажа: „Господине, всеки човек има свои проекти, свои желания, свои надежди — аз ще се помоля за изпълнение на вашите замисли, а вие все ще ми пожертвувате нещо.“ Ако той е замислил нещо нередно, в което не се съмнявам, ще бъде двойно по-заинтересован някой да се моли за него и затова ще даде охотно милостиня. След това ще представя този казус за разглеждане пред първия доктор по богословие, който ми попадне на пътя. Ще го попитам: възможно ли е да се молиш за изпълнение на замисли, които са ти неизвестни, особено ако предполагаш, че са и греховни. Както каже ученият мъж, така и ще направя, и тогава отговорен ще бъда не аз, а той. А ако не срещна доктор по богословие? Дребна работа, щом се съмняваме — ще се въздържим от молитви. А през това време ще закуся за сметка на този добър човек с нечестиви намерения.
Като взе това решение, Горанфло се притисна до стената и зачака.
След пет минути вратата широко се разтвори и се появи човек на кон.
Горанфло се приближи.
— Господине — започна той, обръщайки се към конника, — ако ви се струва, че пет „Pater“43 и пет „Ave“44 за изпълнение на вашите планове не са излишни…
Конникът изви глава към монаха.
— Горанфло! — извика той.
— Господин Шико! — изтръгна се от гърдите на слисания монах.
— Къде по дяволите, скиташ, приятелю? — попита Шико.
— Сам не зная, а вие?
— При мен работата е съвсем друга, аз си зная — каза Шико. — Аз карам само напред.
— Далеко ли?
— Докато не спра. Но ти, друже, защо не можеш да ми кажеш какво правиш тук? Подозирам нещо.
— Какво именно?
— Шпионираш ме.
— Господи Исусе! Да шпионирам вас, боже опази! Просто ви видях, това е всичко.
— Кога ме видя?
— Когато проследявахте мулетата.
— Глупак.
— Както желаете, но ей там зад онези камъни, вие ги…
— Слушан, Горанфло, аз си строя къща извън града. Този чакъл го купих и исках да видя какво качество е.
— Това е друга работа — каза монахът, без да повярва на нито една дума на Шико, — изглежда, съм сбъркал.
— И все пак, какво правиш ти тук, извън градските стени?
— Ах, господин Шико, аз съм изгнаник — със съкрушен вид отговори монахът.
— Какво?
— Изгнаник съм ви казвам.
И Горанфло, както беше драпиран в расото, се протегна в целия си неголям ръст и започна да поклаща глава нагоре-надолу, погледът му придоби взискателно изражение като на човек, на когото постигналото го голямо нещастие дава право на състрадание от страна на себеподобните.
— Братята ме отхвърлиха от себе си — продължи той. — Аз съм отлъчен от църквата, анатемосан.
— Така ли? И за какво?
— Чуйте ме, господин Шико — произнесе монахът, слагайки ръка на сърцето си, — може да ми вярвате, може да не ми вярвате, но аз и сам не зная защо.
— Може би са ви забелязали през онази нощ, друже, когато се шляехте по кръчмите?
— Неуместна шега — строго каза Горанфло, — вие прекрасно знаете с какво се занимавах тогава, като се започне от вечерта.
— Тоест — уточни Шико, — с какво сте се занимавали от осем до десет вечерта. Какво сте правили от десет часа вечерта до три часа сутринта — на мене не ми е известно.
— Как да разбирам това — от десет вечерта до три сутринта?
— Точно така — в десет часа вие излязохте.
— Аз? — Горанфло учудено опули очи срещу гасконеца.
— Разбира се, аз даже попитах къде отивате.
— Къде отивам, вие сте ме попитали къде отивам?
— Да!
— И какво ви отговорих?
— Отговорихте ми, че отивате да държите реч.
— Но в това има частица истина — измърмори потресеният Горанфло.
— Проклятие! Каква частица, вие даже възпроизведохте пред мен доста внушителна част от своята реч, тя не беше от късите.
— Моята реч се е състояла от три части, такава композиция според Аристотел е най-добра.
— В речта ви имаше възмутителни места, насочени срещу крал Анри III.
— Нима? — каза монахът.
— Просто възмутителни, и не бих се учудил, ако разбера, че ви преследват като подстрекател на безредици.
— Господин Шико, вие ми отваряте очите. Кажете, когато разговарях с вас, имах ли вид на буден човек?
— Длъжен съм да ви призная, друже, че видът ви ми се стори доста странен. Особено погледът ви беше толкова неподвижен, че чак се изплаших. Можеше да се предположи, че все още не сте се събудили и говорите насън.
— И все пак — каза Горанфло, — какъвто и дявол да се е забъркал в тази работа, аз знам със сигурност, че се събудих тази сутрин в „Рогът на изобилието“.
— Да, но вие се завърнахте в три часа сутринта и за доказателство мога да ви кажа, че оставихте вратата отворена и аз премръзнах.
— И аз също — каза Горанфло. — Това помня.
— Ето, виждате ли! — подхвана Шико.
— Ако само казвахте истината…
— Как — ако казвам истината? Бъдете сигурен, друже, думите ми са чиста истина. Попитайте метр Бономе.
— Метр Бономе?
— Разбира се, нали той ви отвори вратата. Длъжен съм да отбележа още, че когато се върнахте, вие просто бяхте набъбнал от високомерие, та аз ви казах: „Засрамете се, друже, високомерието не прави чест на човек, особено ако този човек е монах.“
— И защо съм бил толкова възгордян?
— Защото вашата реч е имала успех, защото са ви поздравявали и хвалили херцог дьо Гиз, кардиналът и херцог дьо Майен… Да продължи Господ дните му — добави Шико като повдигна шапката си.
— Сега разбирам всичко — каза Горанфло.
— Това е отлично! Значи вие признавате, че сте били на това събрание? Дявол го взел, как го нарекохте? Почакайте! Събрание на Светия съюз. Така.
Горанфло наведе глава и застена.
— Аз съм сомнамбул — каза той, — отдавна вече подозирам това.
