Главното на първо време обаче беше да се избегне надвисналата над главата му опасност — опасност неизвестна, но близка, както можеше да се заключи от думите на игумена.
Злощастният монах не беше от тези, които, променяйки външността си и с помощта на някаква метаморфоза, ловко могат да се изплъзнат от преследвачите. Ето защо той реши отначало да излезе в открито море и като се вкопчи в това решение, с бодра стъпка премина през Бурделската порта, а после със страх, предпазливо, стараейки се да заема колкото се може по-малко място в пространството, за да избегне евентуалната среща със стрелците, която му предричаше абатът на манастира „Света Женевиев“, премина край караулното на нощната стража и вратарите.
Когато се озова на воля, сред полето, на петстотин крачки от градските порти, когато съзря на склоновете на рова, които бяха също като кресло, първата поникнала пролетна тревица, видя на хоризонта веселото пролетно слънце, отляво и отдясно — пустеещи поля, а отзад шумния град, той седна на крайпътния откос, подпря двойната си брадичка с широка тлъста длан, почеса с показалец квадратния връх на носа си, напомнящ нос на дог, и потъна в размишления, прекъсвани от жални въздишки.
На брат Горанфло му липсваше арфа само, за да прилича съвсем на един от онези юдеи, които закачили арфите си на върбата по време на разрушаването на Ерусалим, и оставили на бъдещото човечество знаменития псалм „Super flumina Babilonis“41, послужил за сюжет на безкрайно множество печални картини.
Горанфло въздишаше толкова изразително и защото наближаваше девет часът — часът на обедната трапеза, тъй като монасите, изоставайки от цивилизацията, както подобава на хора, уединили се от мирската суета, в година 1578, с божия милост все още спазваха обичаите на добрия крал Шарл V, който обядваше в осем часа сутринта — веднага след месата.
Да се преброят всички противоречиви мисли, които като вихър се извиха в съзнанието на принудения да пости брат Горанфло, би било не по-малко трудно, отколкото да се преброят песъчинките, вдигнати от вятъра на морския бряг в бурно море.
Но първата мисъл, от която, длъжни сме да кажем, той се отказа трудно, беше: да се върне в Париж, да отиде право в манастира и да обясни на абата, че предпочита затвора пред заточението и че даже е съгласен, ако се налага, да изтърпи наказание, бича, двойния бич и inpace42, стига само под клетва да му обещаят, че ще се погрижат за софрите му, чийто брой той даже би се съгласил да се съкрати до пет на ден.
Тази мисъл се оказа твърде натрапчива и продължи да витае в мозъка на монаха цял четвърт час и най-накрая се смени с друга, малко по-разумна: да се упъти направо в „Рогът на изобилието“, да събуди Шико, а ако той вече е станал и излязъл, да го извика, да му разкаже в какво окаяно положение се е оказал той, брат Горанфло, поради това че е проявил слабост и е отстъпил пред неговите тактически призиви, да му разкаже и по такъв начин да получи от своя приятел нещо за препитание.
Този план зае на Горанфло още четвърт час, тъй като монахът се отличаваше с разсъдителност, а идеята сама по себе си не беше лишена от достойнства.
След това се появи и трета, твърде смела мисъл: да заобиколи около стените на столицата, да влезе в нея през Сен-Жерменската порта или Нелската кула и тайно да продължи да събира милостиня в Париж. Той знаеше топлички местенца, плодородни кътчета, малки улички, където познати кумички отглеждат вкусни кокошки и винаги са готови да пуснат в торбата му някой скопен петел, издъхнал от затлъстяване. В благодарното огледало на своите спомени Горанфло видя нечия къщичка с навес, където се приготвяха всевъзможни сушени плодове и сладка, които според брат Горанфло, както поне той обичаше да мисли — се приготвяха, за да може в торбата на събирача на милостиня като отплата за неговата бащинска благословия да бъдат пускани бурканче с желе от сушени дюли, или дузина захаросани лешници, или кутия със сушени ябълки, чийто аромат би накарал дори умиращ да помисли за пийване. Трябва да признаем, че помислите на брат Горанфло в по-голямата си част бяха насочени към наслажденията на пълната маса и към радостите на покоя и той неведнъж с известно безпокойство се сещаше за двамата адвокати на дявола на име Мързел и Чревоугодничество, които в деня на Страшния съд ще се изправят срещу него. Но длъжни сме да кажем, че в очакване на този час, достойният монах неотклонно вървеше, макар и не без угризения на съвестта, по обсипания с цветя склон, водещ към бездната, в дълбините на която нестихващо виеха, подобно на Сцила и Харибда, двата по-горе описани смъртни гряха.
Именно затова последният план беше особено приятен на Горанфло. Струваше му се, че е създаден за такова съществуване. Но да се осъществи този план и да се води предишният начин на живот, беше възможно само при условие, че останеше в Париж, а в Париж Горанфло на всяка крачка можеше да срещне стрелци, сержанти, манастирски власти — с една дума паство, твърде нежелателно за монаха беглец.
И освен това, пред него се очертаваше още едно препятствие: ковчежникът на манастира „Света Женевиев“ беше твърде усърден стопанин, за да остави Париж без събирач на милостиня и излизаше, че Горанфло рискуваше да се сблъска лице в лице със своя събрат, притежаващ неоспоримото преимущество, че се намира при изпълнение на служебните си задължения.
Представяйки си тази среща, брат Горанфло вътрешно потръпна и имаше защо.
Той вече се беше изморил от своите монолози и своите страхове, когато забеляза, че в далечината при Бурделската порта се показа конник и скоро под сводовете на арката се раздаде тропот от галопа на коня.
Близо до една къща, на около сто крачки от мястото, където се намираше Горанфло, конникът слезе от коня и почука. Отвориха му и той изчезна в двора заедно с коня.
Горанфло отбеляза това обстоятелство, понеже завидя на щастливия конник, че притежава кон, който следователно можеше да бъде продаден.
Но след малко конникът — Горанфло го позна по наметалото — конникът казваме, като излезе от къщата, се отправи към намиращите се на известно разстояние дървета, пред които се издигаше купчина камъни и се скри между дърветата и този своеобразен бастион.
— Няма съмнение, той проследява някого от засада — прошепна Горанфло. — Ако имах доверие на стрелците, бих ги предупредил, а ако бях по-храбър, и сам бих му попречил.
В този момент човекът от засадата, който не изпускаше от очи градската порта, хвърли набързо поглед наляво и надясно и забеляза Горанфло, който все още седеше, подпрял брадата си с ръка. Присъствието на външен човек, изглежда, пречеше на непознатия. Той стана и с престорено равнодушие започна да се разхожда зад камъните.
— Походката ми е позната — каза Горанфло, — като че ли и фигурата също. Излиза, че го познавам… но не, това е невъзможно.
Изведнъж непознатият се обърна с гръб към Горанфло и се свлече на земята с такава бързина, като че ли краката му се подкосиха. Вероятно той чу тропота на конски копита, който долетя откъм градската порта.
И наистина, трима ездачи — двамата от които, изглежда бяха лакеи — върху три здрави мулета, към седлата на които бяха вързани с ремъци три големи куфара, без да бързат, излязоха от Париж през Бурделската врата. Щом ги забеляза, човекът при камъните се сви, колкото можеше, и почти пълзешком се добра до горичката, избра най-дебелото дърво и се скри зад него в позата на ловец, проследяващ дивеч.
Кавалкадата премина, без да го забележи, или във всеки случай, без да му обърне внимание. Напротив, човекът от засадата направо впи очи в ездачите.
„Аз попречих да бъде извършено престъпление — каза си Горанфло, — моето присъствие тук на този път, в тази минута е проява на божията воля; как бих искал щото Господ отново да прояви своята воля и ми помогне да закуся.“
Пропускайки ездачите покрай себе си, наблюдателят се върна в къщата.
— Прекрасно — каза Горанфло. — Ето срещата, която ще ми донесе желания успех, стига само да не греша. Човек, който проследява някого, не обича да бъде разкрит. Значи аз разполагам с нечия тайна и ще изкарам от нея попе шест дена.
И Горанфло, без да се бави, насочи стъпките си към къщата. Но колкото повече се приближаваше към вратите й — все по-ясно си представяше войнствената осанка на конника, дългата рапира, удряща по прасците своя собственик и заплашителния поглед, с който той следеше кавалкадата. И монахът си каза:
