заплашителния височайши гняв.
— Аз не съм от тези, които се плашат от гнева на принцовете, сеньор Огюстен — отговори младият човек, — може би аз или се заблуждавам, или ние няма за какво да се плашим от този гняв. Ако вие пожелаете, господин барон, мога да ви направя толкова близък приятел на принца, че той ще ви защитава от граф дьо Монсоро, тъй като истинската опасност, повярвайте ми, произлиза от графа — опасност неизвестна, но несъмнена, невидима, но може би неизбежна.
— Обаче, ако херцогът узнае, че Диана е жива, всичко загива — възрази старият барон.
— Щом е така — каза Бюси, — виждам, че каквото и да ви кажа, все едно вие преди всичко и по-скоро, отколкото на мен, ще повярвате на господин дьо Монсоро. Няма да говорим повече за това. Вие се отказвате от моето предложение, господин барон, вие отблъсквате всемогъщата ръка, която съм готов да ви призова на помощ; хвърлете се в обятията на човека, който така прекрасно е оправдал вашето доверие. Аз казах вече: моят дълг е изпълнен и нямам повече работа тук. Прощавайте, сеньор Огюстен, прощавайте, госпожо, повече няма да ме видите, аз си отивам. Прощавайте!
— А аз? — възкликна Диана, хващайки го за ръка. — Нима аз съм променила отношението си към него? Не. На колене ви моля, господин дьо Бюси, не ме напускайте, не ме напускайте!
Бюси пое молитвено събраните прекрасни ръце и целият му гняв в същия миг се стопи, също както под горещата усмивка на майското слънце на гребена на скалата внезапно изчезва снежната шапка.
— Така да е, госпожо — каза Бюси. — Приемам святата мисия, която ми възлагате, и след три дни, понеже ми трябва време, докато се добера до принца, който, както се говори сега, заедно с краля е на поклонение на Шартърската богородица — не по-късно от три дни, ние отново ще се видим, или аз не съм достоен да нося името Бюси.
И като се доближи до Диана той я опияни със страстното си дихание и пламенен поглед и тихо добави:
— Ние с вас сме в съюз против Монсоро. Помнете, че не той ви върна бащата, и не ме предавайте.
И като стисна ръката на барона, Бюси напусна стаята.
Глава 26
За това, как брат Горанфло се събуди и какъв прием му беше оказан в манастира
Ние оставихме нашия приятел Шико в онази минута, когато възхитено се любуваше на брат Горанфло, който непробудно спеше, тресейки въздуха с гръмогласно хъркане. Шико направи знак на стопанина на странноприемницата да изнесе свещта. Още преди това той помоли метр Бономе в никакъв случай да не се изпусне да спомене пред почтения монах, че неговият сътрапезник е излязъл в десет часа вечерта и се е завърнал едва в три часа сутринта.
Тъй ката за метр Бономе беше ясно, че каквито и отношения да свързваха шута и монаха, плащаше винаги шутът, той изпитваше към него голяма почит, а към монаха се отнасяше доста пренебрежително.
Затова той обеща на Шико да не намеква никому с нищо за събитията през изтеклата нощ и се оттегли, както му бе предложено, като остави двамата приятели на тъмно.
След малко Шико забеляза една особеност, която го докара във възторг: брат Горанфло не само хъркаше, но и говореше. Неговият несвързан говор беше породен не от терзана от угризения съвест, както бихте могли да помислите, а от претоварения с храна стомах.
Ако думите, изстрелвани от брат Горанфло насън, се подредяха една до друга, бихме получили необичаен букет, от изящните цветя на духовното красноречие и магарешките тръни на трапезната мъдрост.
В същото време Шико разбра, че в адската тъмнина ще му бъде извънредно трудно да изпълни задачата си и възстанови нещата така, че когато неговият приятел се събуди да не за подозре нищо. Имаше опасност, като се движи в тъмнината, той, Шико, по невнимание да настъпи някой от четирите крайника на Горанфло, проснати в неизвестни нему посоки и тогава болката щеше да извади монаха от мъртвешкия сън.
За да освети малко стаята, Шико раздуха въглените в огнището.
При този звук Горанфло престана да хърка и промърмори:
— Братя! Ето свирепия вятър: този полъх господен, дихание на Всевишния, той ме вдъхновява.
И в същия момент отново захърка. Шико изчака минута, докато сънят отново завладя монаха, и започна предпазливо да го разповива.
— Какъв студ — заръмжа Горанфло, — гроздето няма да узрее при такъв студ.
Шико прекъсна своето занимание по средата, изчака няколко минути и отново се захвана за работа.
— Вие познавате моето усърдие, братя — забоботи монахът, — аз ще отдам всичко за светата църква и за монсеньор херцог дьо Гиз.
— Мошеник — каза Шико.
— Такова е и моето мнение — незабавно се отзова Горанфло, — от друга страна несъмнено…
— Какво несъмнено? — попита Шико като приповдигаше туловището на монаха, за да му надене расото.
— Несъмнено, че човекът е по-силен от виното: брат Горанфло се бори с виното като Яков с ангела и брат Горанфло победи виното.
Шико повдигна рамене.
Ненавременното движение доведе до това, че Горанфло отвори едно око и видя над себе си Шико, който от мъждивата светлина на въглените от огнището му изглеждаше мъртвешки бледен и зловещ.
— Ах, само не призраци, само не вампири — запротестира монахът, като че ли се обясняваше с някакъв добре познат му дявол, който нарушава условията на подписания между тях договор.
— Той е мъртвопиян — заключи Шико, след като успя да облече брат Горанфло в расото и нахлузи на главата му качулката.
— Ха така — измрънка монахът. — Най-после клисарят се сети да затвори вратата на хора и повече не духа.
— Сега можеш да се събуждаш, когато ти скимне — каза Шико. — Все ми е едно.
— Господ чу молитвата ми — промърмори Горанфло — и отвратителният северен вятър, който той изпрати, за да измрази лозята, се превърна в приятен ветрец.
— Амин — каза Шико.
Като се постара да придаде колкото се може по-правдоподобен вид на натрупаните празни бутилки и мръсни чинии върху масата, Шико си направи възглавница от кърпите, постла за чаршаф покривката, легна на земята до Горанфло и заспа.
Слънчевите лъчи, които паднаха върху очите на монаха и дрезгавият глас на ханджията, подканващ своите помощници от кухнята, успяха да пробият гъстите пари, омотали съзнанието на Горанфло.
Монахът се надигна с помощта на двете си ръце и се закрепи на онази част на тялото, която предвидливата природа е предназначила да бъде център на тежестта на човека.
Като извърши всичко това с доста усилия, Горанфло се взря в красноречивия натюрморт от празни съдове на масата. Шико лежеше изящно прегънал ръка по начин, който му даваше възможност изпод нея да оглежда цялата стая, без да изпуска нито едно движение на монаха. От време на време гасконецът престорено хъркаше и го правеше така естествено, че това правеше чест на таланта му на подражател, за което вече говорихме.
— Съмнало — възкликна монахът. — Проклятие! Съмнало и вече е ден! Излиза, че цялата нощ съм лежал тук.
После изведнъж се сепна.
— Ами абатството! Боже господи!
Той трескаво започна да се препасва с връвта — труд, с който Шико не счете за нужно да натоварва себе си.
— Не, напразно — продължи Горанфло — сънувах страшен сън: присъни ми се, че съм покойник, загърнат в саван, а саванът целият в кървави петна.
Горанфло беше почти прав.
