— Не, в манастира.
— Аз съм направил нещо нередно?
— Да.
Горанфло се почеса по носа. Започна да разбира, че двамата говорят за различни неща.
— Аз съм също така добър католик, както и вие, обаче вашата смелост ме плаши.
— Моята смелост — каза Горанфло, — значи аз съм бил смел?
— Повече от смел, сине мой, вие бяхте дързък.
— Уви! Подобава да се опростят изблиците на страсти, още недостатъчно укротени от пост и бдение, но аз ще се поправя, отче.
— Да, но докато очаквам това, аз не мога да не се опасявам за последствията от този изблик не само за вас, но и за всички нас също. Ако всичко беше останало само между нашето братство, би било съвсем друго.
— Как — учуди се Горанфло, — за това знаят в града?
— Несъмнено. Вие помните, че там имаше повече от сто души миряни, които не изпуснаха нито дума от вашата реч.
— От моята реч? — повтори още по-учудено Горанфло.
— Признавам, че речта беше прекрасна. Разбирам, че овациите могат да ви опиянят и всеобщото одобрение да ви възгордее, но да се стигне до там да се предлага минаване на процесия по улиците на Париж, да се предлага в ризница с каска на главата и протазан на рамо да се обръщате с призиви към добрите католици, съгласете се, това минава всякакви граници.
Горанфло гледаше игумена с облещени очи, в които се редуваха всички степени на учудване.
— Обаче — продължи абатът — съществува възможност всичко да се уреди. Свещеният пламък, който кипи във вашето благородно сърце, е във ваша вреда в Париж, където сте следен от толкова зли очи. Искам малко да го охладите.
— Къде, отче? — попита Горанфло, убеден че затворът няма да му се размине.
— В провинцията.
— Но това е изгнание — възкликна Горанфло.
— Прескъпи брате, оставайки тук, вие се излагате на много по-сурово наказание.
— Какво ме заплашва?
— Съдебен процес, който по всяка вероятност би завършил с присъда за доживотен затвор, или даже със смъртно наказание.
Горанфло страшно пребледня. Той никак не можеше да проумее защо трябва да го заплашва доживотен затвор или даже смъртна присъда само защото се е напил в кръчмата и е прекарал нощта вън от стените на манастира.
— В същото време, ако се съгласите на временно заточение, вие, любими брате, не само ще избегнете опасността, но ще издигнете знамето на вярата в провинцията. Всичко, което направихте и говорихте миналата нощ, е твърде опасно и даже немислимо тук пред очите на краля и проклетите му любимци, докато в провинцията това е напълно допустимо. Тръгвайте по-скоро, брате Горанфло, може би и сега вече да е твърде късно и стрелците на краля да имат заповед за арестуването ви.
— Какво! Преподобни отче, какво чувам — ломотеше Горанфло и уплашено въртеше очи в зависимост от това, как игуменът, чиято снизходителност отначало внушаваше най-светли надежди, продължаваше да говори, а братът монах все повече се втрещяваше от чудовищните размери, до които се раздуваше неговото прегрешение, което в интерес на истината съвсем не беше непростимо. — Вие казахте — стрелци, а какво общо имам аз с тях?
— Е, ако вие нямате, може би те имат.
— Тогава значи са ме издали? — попита брат Горанфло.
— Обзалагам се, че е така. Затова заминавайте, заминавайте!
— Да замина, преподобни отче — каза обърканият Горанфло, — но от какво ще живея, ако замина?
— О, няма нищо по-просто. Вие сте събирач па милостиня за манастира — от това ще живеете. До днес със събраните пожертвувания вие хранехте други — отсега нататък вие ще се изхранвате с тях. И освен това, няма за какво да се безпокоите. Боже мой! Мислите, които вие изказахте тук, ще ви осигурят в провинцията толкова привърженици, че ви гарантирам — за нищо няма да изпитвате нужда. Така че, с бога напред, вървете и нека не ви хрумва да се завръщате, докато не получите за това покана от нас.
И като прегърна ласкаво монаха, игуменът леко, но настойчиво го побутна към вратата на килията.
Отвън вече в очакване на Горанфло се беше събрало цялото братство.
Щом той се появи, тълпата монаси се хвърли към него, като всеки се стремеше да го докосне — да пипне ръката му, или врата, дрехата. В усърдието си някои стигнаха дотам, че целуваха полите на расото му.
— Сбогом — казваше един, притискайки брат Горанфло към сърцето си, — сбогом, свети човече, не ме забравяйте в молитвите си:
— Брей — прошепна под носа си Горанфло. — Аз — свят човек? Доста интересно.
— Сбогом, безстрашни поборнико на вярата — твърдеше друг и му стискаше ръката. — Сбогом! Готфрид Булонски е джудже в сравнение с вас.
— Сбогом, мъченико — напътстваше го трети, целувайки края на връвта, с която беше препасано расото му, — ние все още живеем в мрак, но светлината скоро ще възсияе.
И по такъв начин, предаван от ръце на ръце, Горанфло шестваше от целувка към целувка, от похвала към похвала, докато не се озова до вратите на манастира, които веднага, щом като прекрачи прага, се захлопнаха след него.
Горанфло погледна към манастирските порти с изражение, което не се поддава на описание. От Париж той излезе олюлявайки се, като че ли се отдалечаваше от ангела, който го заплашваше с върха на пламтящия си меч.
Ето какво каза той, когато стигна градската порта: — Дявол ме взел! Всички са се побъркали, а ако не са, боже милостиви, излиза, че аз, грешният, съм мръднал.
Глава 27
За това, как брат Горанфло се убеди, че е сомнамбул, и как горчиво оплаква своята немощ
Включително до съдбоносния ден, до който стигнахме в своето повествувание, до деня, в който върху бедния монах се стовари толкова неочаквана беда, брат Горанфло водеше живот съзерцателен, тоест, той излизаше от манастира рано сутрин, ако искаше да подиша чист въздух, или по-късно, ако искаше да се погрее на слънчице. Като се уповаваше на бога и на манастирската кухня, той беше загрижен само за това да може да си подсигури в добавка, и то не толкова често, изключително мирски трапези в „Рогът на изобилието“. Количеството и обилието на тези трапези зависеше от настроението на вярващите, понеже се заплащаше с монетите, събирани от брат Горанфло във вид на милостиня. И брат Горанфло, минавайки по улица Сен-Жак, не пропускаше случай да спре в „Рогът на изобилието“ заедно със своя улов. След това той отнасяше в манастира всички събрани от него през деня доброволни подаяния, като се извадят онези, които биваха оставяни в кръчмичката. Той имаше и приятел — Шико, който обичаше добре да се нахрани с весела компания. Но на Шико не можеше да се разчита. Понякога се срещаха три, или четири дена подред, после Шико изчезваше внезапно и не се появяваше две седмици, месец, шест седмици. Или беше с краля в двореца, или съпровождаше краля на поредното поклонение, или пътуваше някъде по свои работи, или просто от каприз. Горанфло принадлежеше към онези монаси, за които, както и за другите деца на полка, светът започваше от старшия вкъщи, сиреч от манастирския полковник и завършваше с празното канче. И тъй, това дете на манастира, този войник на църквата, ако ни е позволено да употребяваме за духовно лице образния израз, с който току-що охарактеризирахме защитниците на родината, никога не бе и помислял, че в един прекрасен ден ще му се наложи да се отправи на път към неизвестността.
Ех, да имаше пари! Игуменът обаче отговори на неговия въпрос по апостолски просто и ясно, както е казано от Лука: „Търсете и ще намерите.“
Като си помисли в какви далечни краища трябва да търси, Горанфло усети умора по цялото тяло.
