През нощта, полусъбуден, той възприе покривката, С която беше завит, за саван, а петната от вино по нея — за кръв.
— За щастие беше сън — сам се успокои той и се огледа отново.
Този път погледът му се спря на Шико, който усети това и захърка с удвоена сила.
— Великолепен е този пияница — продължи Горанфло, гледайки със завист другаря си. — И сигурно е щастлив, след като спи така яко — добави той. — Ех, да се беше намерил малко в моята кожа!
После монахът изпусна въздишка, която, сливайки се с хъркането на Шико, образува такъв мощен звук, който несъмнено би събудил гасконеца, ако гасконецът наистина спеше.
— А защо ли не го разбутам и не се посъветвам с него? — гласно помисли Горанфло. — Той е мъдър съветник.
В същия момент Шико утрои старанието си и хъркането му, приело звучене на орган, се издигна до гръмотевичен тътен.
— Не, не трябва — сам си възрази Горанфло, — твърде много ще се възгордее. И без негова помощ ще съумея да излъжа нещо. Но каквото и да излъжа, без манастирската тъмница няма да мине. Работата не е в тъмницата, а в това, че ще се кара на хляб и вода. Ех, ако имах поне пари, щях да мога да съблазня брата тъмничар.
Щом чу тези думи, Шико незабелязано измъкна от джоба си доста заоблената си кесия и я пъхна под корема си.
Тази предпазна мярка съвсем не се оказа излишна, тъй като Горанфло със съкрушена физиономия се примъкна към приятеля си и печално забъбри:
— Ако се събудеше, той не би ми отказал едно екю, но тъй като неговият сън е свещен за мен, налага се сам…
На това място брат Горанфло, който до този момент пребиваваше в седящо положение, смени последното на коленопреклонно и като се надвеси над Шико, внимателно пъхна ръката си в джоба му.
Шико обаче, за разлика от своя другар по пиене, не счете, че е своевременно да се обръща с претенции към познатия дявол и позволи на монаха да се порови спокойно и в единия, и в другия джоб на дългия му камизол.
— Странно — каза Горанфло, — джобовете са празни. А! Сигурно са в шапката!
Докато монахът търсеше шапката му, Шико изсипа съдържанието на кесията в шепата си, а изпразнената лека и плоска като лист хартия кесия сложи в джоба на панталоните си.
— И в шапката няма нищо — каза монахът. — Това ме учудва! Моят приятел Шико, който е извънредно умен глупак, никога не излиза от къщи без пари. Ах ти, стари гале — добави той ухилен до уши, — бях забравил, че имаш и гащи.
Ръката му се плъзна в джоба на Шико и измъкна оттам празната кесия.
— Исусе — промърмори Горанфло. — Ами вечерята… кой ще я плаща?
Тази мисъл така силно подейства на монаха, че той веднага скочи на крака и макар и с неуверена, но твърде бърза крачка тръгна към вратата. Мина мълчешком през кухнята, пренебрегвайки опитите на стопанина да го заговори, и избяга от странноприемницата.
Тогава Шико пъхна парите обратно в кесията, а нея в джоба си и като се подпря на лакти върху нагретия вече от слънчевите лъчи перваз на прозореца, потъна в дълбоки размишления, абсолютно забравяйки за съществуването на брат Горанфло.
В това време събирачът на милостиня, преметнал торба на рамо, продължаваше своя път с доста сложен за разбиране израз на лицето. На минувачите то наглеждаше дълбокомислено и благочестиво, а всъщност беше загрижено, тъй като Горанфло се опитваше да съчини една от онези спасителни измислици, които осеняват ума на пийналия калугер, или на закъсняващия за проверка войник. Основата на подобни измишльотини винаги е еднаква, но сюжетът им е твърде разнообразен и зависи от силата на въображението на лъжеца.
Когато брат Горанфло отдалече видя вратите на манастира, те му се сториха по-мрачни от обикновено, а групичките монаси, които разговаряха за нещо и с безпокойство се взираха на всички посоки — предвещаваха нещо не добро.
Щом братята забелязаха Горанфло на ъгъла на улица Сен-Жак, те някак се възбудиха, а това предизвика в душата на събирача на милостиня див ужас, какъвто не му се беше случвало да изпитва до този момент.
„Явно мен одумват — помисли той. — Сочат ме с пръст и ме причакват. Миналата нощ са ме търсили, отсъствието ми е предизвикало паника — загубен съм.“
От това му се зави свят, в главата му се мярна безумната мисъл да бяга, да бяга незабавно, да бяга, без да се обръща. Няколко монаси обаче вече вървяха срещу него и несъмнено биха го преследвали. Брат Горанфло не надценяваше възможностите си и знаеше добре, че не е създаден за надбягване — ще го заловят, ще го вържат и ще го завлекат в манастира. Не, най-добре веднага да се подчини на съдбата.
Ето защо с подвита опашка той се отправи към своите другари, които, както се виждаше, не се решаваха да го заговорят.
— Уви — каза Горанфло, — те се правят, че въобще не ме познават, аз съм им трън в очите.
Накрая един от монасите се осмели да се приближи до него.
— Бедни брате — каза той.
Горанфло тежко въздъхна и вдигна очи към небето.
— Както знаете, отецът игумен ви чака — добави друг монах.
— Ах, боже мой!
— Ах, боже мой — повтори трети, — той заповяда веднага, щом се върнете в манастира, да ви отведем при него.
— Точно от това се страхувах — каза Горанфло.
Полумъртъв от страх той влезе в манастира, чиито врати веднага се захлопнаха зад него.
— А, това сте вие — възкликна братът вратар, — побързайте, побързайте, достопочтеният отец игумен Жозеф Фулон ви вика.
И братът вратар хвана Горанфло за ръката и го поведе, или по-точно го повлече след себе си към килията на игумена.
И отново вратата след Горанфло се затвори.
Той наведе очи, страхувайки се да срещне страшния поглед на абата. Чувстваше се самотен, изоставен от всички, лице срещу лице със своя духовен наставник, който сигурно беше разгневен от неговото поведение, и то с право разгневен.
— А, появихте се най-после — каза абатът.
— Ваше преподобие… — изпелтечи монахът.
— Колко безпокойства ни причинихте само — каза абатът.
— Отче, вие сте твърде добър — отговори Горанфло, който не можеше да си обясни защо тонът, с който разговарят с него, е толкова снизходителен.
— Вие се страхувахте да се върнете след всичко, което извършихте тази нощ, не е ли така?
— Признавам, че не смеех да се върна — каза монахът и на челото му изби студена пот.
— Ах, скъпи брате, скъпи брате — поклати глава игуменът. — Колко лекомислено е всичко и как непредпазливо се държахте.
— Позволете ми да ви обясня, отче…
— Какво има да обяснявате? Вашата постъпка…
— Няма какво да обяснявам? — каза Горанфло. — Толкова по-добре, без друго ще ми е трудно да го сторя.
— Аз прекрасно ви разбирам. Вие за момент сте се поддали на екзалтация, на възторг. Екзалтацията е свята добродетел, възторгът — свещено чувство, но прекалените добродетели граничат с пороците, а най- благородните чувства, ако над тях губят власт, са достойни за порицание.
— Моля за прошка, отче — каза Горанфло, — но ако вие разбирате всичко, то аз нищо не разбирам. За каква постъпка говорите?
— За постъпката ви тази нощ.
— Извън манастира ли? — плахо попита монахът.
