— Какво да се прави, друже, убийте го — хладнокръвно отговори Шико, без за секунда да забавя ездата, — ще купим муле.
Панург като че ли разбра заплахата в тези думи, отби се от главния път и като вихър се понесе по изсъхналата странична пътечка, водеща над стръмния склон. По тази пътечка Горанфло не би се осмелил да мине дори пеша.
— Помощ — викаше монахът, — помощ! Ще падна в реката!
— Няма никаква опасност — отговори Шико, — гарантирам, че дори да паднете — няма да потънете.
— О, ще умра — бъбреше Горанфло, — ще умра, сигурно ще умра. И като си помисля само, че всичко това се случи, защото съм станал сомнамбул.
Монахът вдигна поглед към небето, с който като че ли казваше: „Господи, господи, какво престъпление съм извършил, че ми изпращаш такава гибел?“
Изведнъж Шико се изкачи на върха на хълма и рязко спря коня, така че изненаданото животно приклекна на задницата си, почти докосвайки земята с тялото си.
Горанфло, който беше по-лош ездач от Шико, при това разполагащ вместо юзда само с поводи, Горанфло, казваме пак, продължаваше да препуска напред.
— Стой, по дяволите, стой — крещеше Шико.
Магарето обаче беше завладяно от желание да препуска в галоп, а магаретата доста неохотно се разделят с желанията си.
— Спри — викаше Шико, — иначе, честна дума, ще ти тегля куршума.
„Що за дявол се е вселил в този човек — питаше се Горанфло, — каква муха го е ухапала?“
Но гласът на Шико звучеше все по-заплашително и монахът вече чуваше свистенето на куршума. Това го накара да прибегне към маневра, изпълнението на която значително се облекчаваше от положението му върху седлото. Маневрата се състоеше в това да се плъзне от гърба на магарето на земята.
— Край — каза той и храбро се смъкна на мощните си седалищни мускули, стиснал с две ръце поводите. Магарето направи още няколко крачки и волю-неволю, трябваше да спре.
След това Горанфло започна да търси с очи Шико, надявайки се да види възхищението, което не можеше да не бъде предизвикано след тази смело изпълнена маневра.
Но Шико се беше скрил зад една скала и оттам продължаваше да прави предупредителни и заплашителни знаци.
Тези призиви за предпазливост накараха монаха да разбере, че на сцената има още някакви действащи лица. Той погледна напред и видя на разстояние петстотин метра от тях да препускат с умерен тръс трима ездачи върху мулета.
От пръв поглед Горанфло позна, че това са същите пътници, които сутринта напуснаха Париж през Бурделската порта, същите, които така прилежно проследяваше Шико иззад дърветата.
Шико, без да помръдне, изчака, докато тримата ездачи се скриха от погледите им, и едва тогава се приближи до своя спътник, който продължаваше да седи на мястото, където беше паднал, стискайки в ръце поводите на Панург.
— Бихте ли ми обяснили най-после, любезни господин Шико — каза Горанфло, който беше започнал да губи търпение, — с какво се занимаваме. Преди минута се налагаше да препускаме презглава, а сега трябва да седим кротко.
— Добри ми приятелю — каза Шико, — аз исках само да разбера добра порода ли е магарето ви и дали не ме измамиха като ме накараха да дам за него двадесет и две ливри. Сега изпитанието е завършено и аз съм предоволен.
Както разбирате, монахът не беше излъган от отговора и се готвеше да го каже на своя спътник, но вроденият му мързел надделя и му прошепна на ухото, че е по-добре да не спори с Шико.
Тогава монахът се ограничи само с това, че без да крие лошото си настроение, каза:
— Нека да му турим пепел! Но аз съм дяволски уморен и гладен като звяр.
— Това е нещо поправимо — успокои го Шико, закачливо потупвайки го по рамото. — Аз също съм уморен и също съм гладен и в първата странноприемница, която се изпречи на пътя ни, ще…
— Какво ще… — възкликна Горанфло, който просто не можеше да повярва в щастливия обрат на своята горчива съдба.
— Това, че — продължи Шико — ще поръчаме свинско печено, едно или две кокоши фрикасета и кана от най-хубавото вино, което имат в мазето.
— Наистина? Нима този път няма да ме излъжете?
— Дума давам, друже.
— Тогава да тръгваме — каза монахът и стана от земята. — Веднага да вървим да търсим това благословено място. Размърдай се, Панург, за обед ще имащ трици.
Магарето радостно зарева.
Шико се качи на коня, а Горанфло тръгна пеша, водейки магарето за поводите.
Не след много пътниците видяха така необходимата им странноприемница. Тя се намираше на пътя между Корбе и Мелон. Но за голямо учудване на Горанфло, който отдалече се любуваше на желания приют, Шико му заповяда да възседне магарето и зави по пътя наляво, заобикаляйки странноприемницата. Впрочем Горанфло, чиято съобразителност се усъвършенстваше все повече, веднага разбра причината за това хрумване: пред странноприемницата стояха трите мулета на пътешествениците, които, изглежда, следеше Шико.
„Така значи, от прищевките на някакви си трима негодници — помисли си Горанфло — ще зависи цялото ни пътешествие, включително и кога да седнем на трапезата? Колко печално.“
Той съкрушено въздъхна.
От своя страна Панург видя, че се отдалечават от правата линия, която даже магаретата считат за най-кратко разстояние между две точки, и се спря, като опря здраво четирите си копита в земята, сякаш искаше да пусне корени на това място.
— Виждате ли — жалостно каза Горанфло, — даже магарето ми отказва да върви.
— Ах, така ли! Отказва да върви? Почакай — отговори Шико.
Той се приближи до дряновите дървета до оградата, откърши една жилава и доста внушителна пръчка, дълга пет фута и дебела един дюйм.
Панург не принадлежеше към числото на онези глупави четириноги, които не се интересуват от онова, което става около тях и като не могат да предвиждат събитията, забелязват тоягата едва тогава, когато ударите се стоварват върху гърба им. Той следеше действията на Шико, които несъмнено внушаваха на едно магаре немалко уважение и щом разгада намеренията на гасконеца, в същия миг размърда крака и енергично се втурна напред.
— Тръгна! Тръгна! — завика Горанфло към своя спътник.
— Все пак на човек, който пътешества в компания на магаре и монах, хубавата тояга винаги може да потрябва — изрече Шико.
И взе дряновата пръчка със себе си.
Глава 29
За това, как брат Горанфло размени магарето си за муле, а мулето — за кон
Митарствата на Горанфло през този ден в крайна сметка привършиха. Като направиха заобиколка, двамата приятели отново излязоха на големия път и спряха пред една странноприемница, която съперничеше на онази, която заобиколиха и която беше на три четвърти левги разстояние от нея.
Шико нае стаята, която гледаше към пътя, и се разпореди вечерята да се сервира там. От всичко личеше, че храната не представлява първостепенна грижа за гасконеца. Той работеше със зъбите небрежно, но пък иначе целият беше слух и зрение. Това продължи до десет часа. Доколкото до този час Шико не видя и не чу нищо подозрително, той сне обсадата, поръча да сипят на коня и на магарето двойна порция овес и трици и да ги оседлаят, щом се развидели.
Като чу тази заръка, Горанфло, който вече от един час изглеждаше заспал, а всъщност се намираше в състояние на сладостно премаляване, предизвикано от обилната храна, оросена с достатъчно количество
