— Значи не искаш да разбереш, безумецо! — крещеше отчаяно Анри. — Вода! Вода! Вода!
— Не разправяйте измислици, графе! Повтарям: ще влезете тук само през моя труп.
— Е, тогава аз ще мина през него! — извика Анри. — В името на вашето спасение ми отвори!
— Не!
Младият мъж се огледа наоколо и забеляза тежък камък, подобен на тези, които, както разказва Омир, Аякс Теламонид бил хвърлил по своите врагове; той хвана камъка, вдигна го високо над главата си и го запрати със замах във вратата — тя се пръсна на парчета.
В същия миг покрай ушите на Анри изсвистя куршум, без да го засегне.
Анри се хвърли върху слугата.
Той стреля втори път, но пистолетът засече.
— Нима не виждаш, безумецо, че съм без оръжие! — възкликна Анри. — Престани, най-после да се биеш! Виж, виж какво става наоколо!
Тласна Реми към прозореца и с юмрук изби рамката.
После посочи на слугата на Диана безкрайната водна ивица, която се белееше на хоризонта и се приближаваше с глух шум като безбройни войски все по-близо.
— Вода! — прошепна Реми.
— Да, вода, вода! — възкликна Анри. — Тя залива всичко. Погледни какво става тук: реката е излязла от бреговете си! Още пет минути и ще бъде невъзможно да се измъкнем.
— Госпожо! — извика Реми. — Госпожо!
— Не крещи, Реми, запази спокойствие. Оседлай коня, бързо, бързо!
„Той я обича — каза си Реми, — той ще я спаси.“
Реми се втурна към конюшнята, Анри изтича по стълбата към втория етаж.
На зова на Реми Диана отвори вратата.
Дьо Бушаж я взе на ръце като дете. Но тя, въобразила си, че е жертва на измяна, се съпротивляваше с всички сили.
— Кажи й — викна Анри, — кажи най-после, че искам да я спася!
Реми чу възгласа на Анри в мига, в който, оседлал двата коня, ги водеше към къщата.
— Да, да! — потвърди той. — Да, госпожо, той ще ви спаси! На път! На път!
Глава 6
Без да губи време да успокоява Диана, Анри я изнесе от къщата и понечи да я постави пред себе си на своя кон, но тя с движение, което изразяваше открита неприязън, се изплъзна от ръцете му.
— Какво правите, госпожо — възкликна Анри, — и колко превратно тълкувате най-съкровените ми подбуди! Погледнете, погледнете ето там птиците — те отлитат стремглаво далече оттук!
Диана не отговори нищо; тя възседна своя кон и препусна в бърз алюр. Но след двудневна почти непрекъсната езда конете бяха изтощени. Анри се обръщаше постоянно и като виждаше, че Реми и Диана изостават от него, всеки път казваше:
— Погледнете, госпожо, колко моят кон изпреварва вашите, въпреки че го възпирам, колкото мога. В името на всичко свято дайте ми вашия кон, а вие вземете моя.
— Благодаря, господине — неотклонно отговаряше Диана с все същия спокоен глас, в който не можеше да се долови и най-малко вълнение.
— Госпожо — възкликна изведнъж Анри, погледнал с отчаяние назад, — водата ни настига! Чуйте! Чуйте!
Действително, в същия миг се раздаде ужасен трясък: бентът на близкото селище не издържа напора на водата; греди, дъски, пръст — всичко отстъпи пред неудържимия натиск и водата рукна в близката дъбова горичка. Виждаше се как се разтърсват короните на дърветата, чуваше се как печално скърцат клоните сякаш рой демони профучаваха в гъстия шумак.
Диана пришпори коня, а и той самият, усетил страшната опасност, правеше отчаяни усилия, за да избегне гибелта.
При това водата все повече прииждаше и беше ясно — след някакви си десет минути тя ще погълне пътниците.
Анри спираше постоянно, изчакваше Реми и Диана и викаше:
— За Бога, по-бързо! Водата е по петите ни, вече е съвсем близко! Ето я!
Действително, водата вече ги настигаше — пенлива, бушуваща; тя понесе като перце къщичката, където Реми беше намерил убежище за своята господарка, грабна като сламка лодката, привързана към върбата на брега на ручея, и величествена, могъща, като се свиваше и отпускаше подобно на неудържимо пълзяща напред исполинска змия, се движеше застрашително към конниците.
Анри ахна от ужас и се хвърли към водата, сякаш искаше да се срази с нея.
— Нима не виждате, че ви заплашва гибел! — закрещя отчаяно той. — Госпожо, докато още има време, седнете при мен на моя кон!
— Не, господине — отговори Диана.
— Една минута още — и ще бъде късно!… Огледайте се! Огледайте се!
Диана се огледа — водата беше на някакви си петдесет крачки от тях.
— Оставям се на произвола на съдбата! — промълви тя. — А вие, господине, спасявайте се! Бягайте оттук!
Конят на Реми падна на предните си крака напълно изтощен и всичките усилия на конника да го вдигне на крака, се оказаха напразни.
— Спасете моята господарка! Спасете я даже и против нейната воля! — извика Реми.
В същия миг, докато той се мъчеше да освободи краката си от стремената, потоци вода се изсипаха върху му с неимоверна сила.
Като видя това, неговата господарка нададе отчаян вопъл и скочи от коня си, решена да умре заедно с верния слуга.
Но Анри, разгадал намерението й, също скочи мигновено; прегърна снагата й с дясната си ръка, метна се на седлото със своя товар и като стрела препусна напред.
— Реми! Реми! — стенеше Диана, простряла ръце към мястото, където преди миг го бе видяла. — Реми!
Отговори й нечий вик. Реми беше изплувал на повърхността и с онази несломима, макар и безумна надежда, която напуска умиращия последна, се бореше с вълните, вкопчил се в едно дърво.
Реми вече не съжаляваше за своя живот — нали като умираше, той се надяваше, че тази, която беше за него всичко на този свят, ще бъде спасена.
— Сбогом, госпожо, сбогом! — викна той. — Аз отивам първи и ще предам на този, който ни чака и двамата, че вие живеете единствено заради…
Той не успя да се доизкаже — огромна вълна го настигна и погреба под себе си.
— Реми! Реми! — простена Диана. — Реми! Аз искам да умра с тебе!… Господине, искам да сляза! Кълна се в създателя, така искам!
Тя произнесе тези думи толкова решително, с такава неукротима властност, че младият мъж отпусна ръце, помогна й да слезе и каза:
— Съгласен съм, госпожо, ще умрем тук и тримата; благодаря ви, че ме дарявате с тази радост, на която не смеех да се надявам.
Докато той удържаше коня с големи усилия, друга огромна вълна го настигна, но самопожертвователната любов на Анри бе такава, че той успя, въпреки яростта на стихията, да удържи до себе си младата жена.
Той държеше здраво ръката й; вълна след вълна ги заливаше и няколко секунди те се носеха по бурните води сред безброй отломъци.
Самообладанието на младия мъж беше учудващо; с една ръка той придържаше Диана, а с помощта на
