стремената насочваше измъчения кон с невероятни усилия; но ако изтощеното животно се натъкнеше на плуващо дърво или на мъртвец, то би потънало неизбежно.
Изведнъж един от тези мъртъвци, изравнявайки се с тях, каза със слаб като полъха на вятъра глас:
— Сбогом, госпожо, сбогом!…
— Кълна се във всички светии — възкликна младежът, — това е Реми! Е, какво! И теб ще спася!
Без да мисли колко пагубен може да бъде всеки излишен товар, той притегли Реми с лявата ръка към себе си.
Но тогава конят, омаломощен до краен предел от тройното бреме, потъна във вълните до шията, след това до очите и след миг се скри под водата.
— Смъртта е неизбежна! — прошепна Анри. — Господи, приеми живота ми, той бе неопетнен. А вие, госпожо — продължи той високо, — приемете душата ми, тя изцяло ви принадлежи!
В тази минута той почувствува, че Реми се изплъзва от ръката му; убеден, че от този момент всяка борба е безполезна, младият мъж даже не се опита да го задържи.
Той вече се съсредоточаваше върху мисълта за смъртта, когато изведнъж до него се раздаде радостен възглас.
Анри се обърна и видя, че Реми се е добрал до някаква лодка.
Това беше същата лодка, която дьо Бушаж беше видял близо до къщичката под върбите; водата я беше отвлякла и сега Реми с два замаха се оказа до нея.
Двете весла бяха вързани за лодката, а на дъното й лежеше канджа.
Реми подаде канджата на младия мъж; той я хвана и като придържаше Диана с една ръка, както преди малко, я увлече след себе си; като повдигна лекия си товар, той го връчи на Реми, а след това, хващайки се за борда, сам скочи в лодката.
Първите проблясъци на зората осветиха необятната, залята от водата равнина и лодката, плаваща като жалка черупка сред този осеян с отломки океан.
Наляво от лодката, на около двеста крачки от нея, се виждаше нисък хълм; заобиколен от всички страни с вода, той наподобяваше островче. Анри хвана веслата и започна да гребе, насочвайки лодката към хълма, накъдето освен това ги носеше течението.
Реми боравеше с канджата; като стоеше на носа, той отблъскваше дъските и дърветата, в които лодката можеше да се разбие.
Благодарение на силата и ловкостта на двамата мъже лодката скоро бе докарана до хълма.
Реми скочи на брега и като хвана веригата, придърпа лодката към себе си.
Анри се приближи до Диана с намерението да я пренесе на брега, но тя го отстрани с жест и сама слезе на земята.
Анри въздъхна горестно; мимолетна мисъл го обзе да се хвърли отново във водната бездна и да умре пред очите на Диана: но докато виждаше тази жена, непреодолимо чувство го приковаваше към живота.
Той измъкна лодката на брега и бледен като смъртник седна близо до Реми и Диана; от дрехите му се стичаше вода, но той страдаше повече, отколкото ако кръвта му изтичаше.
Тримата се избавиха от пряката опасност — наводнението: колкото и високо да се покачеше, водата нямаше да успее да залее върха на хълма.
Сега можеха без страх да наблюдават страшната стихия; Анри не откъсваше поглед от бушуващите покрай него вълни, които отнасяха трупове на френски войници, тяхното оръжие и коне.
Реми чувствуваше силна болка в рамото: някакво дърво го бе ударило в мига, в който конят под него потъна в бездната.
Диана бе невредима и страдаше само от студа: Анри бе отклонил от нея всички бедствия, които беше в състояние да отклони.
Младата жена първа се изправи на крака и съобщи на своите спътници, че на запад през мъглата блещукат огньове.
Без съмнение те горяха на някаква височина.
Реми мина по билото на хълма в посока към огньовете и като се върна, съобщи, че по негово предположение на хиляда крачки от тях започва нещо като насип, който води право към тези огньове. Но в условията, в които се бяха оказали, не можеше да се твърди нищо с положителност.
Стремителното течение на водите, които се изливаха по наклона на равнината, принуди пътниците да направят голям кръг вляво: сега те съвсем не можеха да определят къде се намират.
Наистина денят настъпи, но небето бе облачно, наоколо се разстилаше мъгла; при ясно време те биха видели камбанарията на Мехелен, защото от него ги отделяха някакви си две левги.
— Е, как е, графе — попита Реми, — какво мислите за тези огньове?
— Вие смятате, че те обещават радушен прием, а аз виждам в тях опасност.
— Защо?
— Реми — промълви дьо Бушаж, понижил глас, — погледнете труповете, плуващи наоколо — това са само французи; те свидетелствуват за ужасна катастрофа: фламандците са разрушили бентовете, за да унищожат или френската армия, ако тя е разбита, или плодовете на нейното тържество, ако тя е победила. Какви основания имаме, за да смятаме, че огньовете са запалени от приятели, а не от врагове?
— Обаче — възрази Реми — ние не можем да останем тук: гладът и студът ще убият моята господарка.
— Вие сте прав — отговори Анри, — останете с нея, а аз ще се добера до насипа и ще се върна да ви кажа какво съм намерил там.
— Не, господине — отговори Диана, — вие няма да отидете сам срещу опасността; всички ние се спасихме заедно, заедно и ще умрем… Подайте ми ръка, Реми.
Във всяка дума на тази странна жена звучеше властност, да се противодействува на която беше немислимо. Анри се поклони мълчаливо и тръгна първи.
Тримата пътници се качиха в лодката и заплаваха отново сред отломките и труповете. След четвърт час пристигнаха до насипа.
Привързаха лодката към ствола на едно дърво и като вървяха по насипа около час, стигнаха до фламандско село, в центъра на което под закрилата на френското знаме около ярко горящ огън се бяха разположили двеста-триста войници. Часовоят, който стоеше на сто крачки от бивака, извика:
— Кой идва?
— Франция — отговори дьо Бушаж. — Сега, госпожо, вие сте спасена — добави той, обръщайки се към Диана, — това е знамето на Ониския аристократичен корпус, където имам приятели.
Като чуха възгласа на часовоя и отговора на графа, няколко офицери скочиха да посрещнат новопристигналите. Скитниците, появили се в лагера, бяха приети двойно по-радушно: първо, защото бяха оцелели сред неописуеми бедствия; второ, защото се оказаха съотечественици.
Анри назова своето име и своя брат и разказа как той и неговите спътници се бяха спасили по чудодеен начин от смъртта, която бе изглеждала неизбежна.
Реми и неговата господарка седнаха мълчаливо настрана; Анри се приближи до тях и им предложи да се разположат по-близо до огъня.
— Госпожо — каза той, — тук ще се отнасят към вас с уважение като във вашия собствен дом: аз си позволих да кажа, че вие сте моя роднина; благоволете да ми простите.
Ако Анри бе забелязал погледа, който си размениха Реми и Диана, би сметнал, че е възнаграден за своето мъжество и деликатност.
Ониските кавалеристи, оказали гостоприемство на нашите скитници, отстъпваха в пълен ред, когато след поражението започна масово бягство и командирите оставиха армията на произвола на съдбата.
Подобно на всички участници в тази ужасяваща драма те виждаха как наводнението става все по- страшно и разярените вълни ги заплашват с гибел, но, за щастие, по волята на съдбата попаднаха в селището, където ги заварихме, — място, разположено благоприятно, за да се устои и срещу неприятеля, и срещу стихията.
Мъжете, сигурни в безопасността си, бяха изпратили жените, децата и старците в града и бяха останали вкъщи. Ето защо, когато ониските воини влязоха в селището, те срещнаха съпротива; но смъртта със злобен вой ги преследваше по петите — те се сражаваха с отчаяно мъжество, загубиха десет души, превзеха
