стоеше грамадно и тъпо на вид ченге и се правеше, че чете списание. Но Чарлз Фрек знаеше, че той всъщност оглежда внимателно всички влизащи, за да се убеди, че не възнамеряват да оберат магазина.
— Какво ще вземем оттук? — попита той Барис, който се разхождаше небрежно по пътеката между пирамидите от кутии с храна.
— Спрей „Соларкейн“ — отвърна Барис.
— Спрей против слънчево изгаряне? — Чарлз Фрек не можеше да повярва, че това се случва, но от друга страна — кой знае? Кой можеше да бъде сигурен? Той последва Барис до щанда. Този път Барис плати.
Купиха спрея „Соларкейн“, после минаха покрай полицая и се върнаха при колата. Барис потегли бързо от паркинга и продължи да натиска газта, без да обръща внимание на знаците за ограничение на скоростта, докато най-накрая спря пред къщата на Боб Арктър. Високата трева на двора отпред беше осеяна със стари вестници, които си лежаха там, където ги бе хвърлил пощальонът.
На излизане от колата Барис взе торбичка с багаж от задната седалка. Чарлз Фрек видя, че вътре има волтметър и други електроизмервателни уреди, както и поялник.
— За какво е това? — попита той.
— Имам да върша тежка и продължителна работа — каза Барис, мъкнейки багажа заедно с флакона „Соларкейн“ към входната врата. Той подаде ключа на Чарлз Фрек. — И вероятно няма да ми платят за нея. Както обикновено.
Чарлз Фрек отключи вратата и двамата влязоха в къщата. За тях веднага се лепнаха двете котки и кучето с мяукане и скимтене, надявайки се да получат нещо за ядене. Двамата с Барис внимателно ги избутаха встрани с крака.
Преди няколко седмици Барис беше оборудвал в ъгъла на кухнята чудна лаборатория от епруветки, бутилки и купчини от предмети, на вид без никаква стойност, които беше домъкнал от най-различни места. Чарлз Фрек знаеше, че Барис, по собствените му думи, вярваше не толкова в икономиите, колкото в находчивостта. „Трябва да си способен да използваш първото нещо, което ти попадне под ръка, за да постигнеш целите си — обичаше да проповядва Барис. — Кабърче, руло хартия, части от повредени или разглобени устройства…“ На Чарлз Фрек повечето предмети му изглеждаха като довлечени от плъхове.
Първото нещо, което направи Барис, беше да измъкне от купчината вехтории найлонова торбичка и да изпразни спрея вътре.
— Това не е истина — каза Чарлз Фрек. — Абсолютно не е истина!
— Знаеш ли какво правят съвсем съзнателно? — попита Барис жизнерадостно, докато работеше. — Смесват кокаина с масло, така че да не могат да бъдат разделени. Но познанията ми по химия ми позволяват да отделя кокаина от маслото.
Той посоли енергично тъмното слузесто вещество в торбичката. После го изля в стъклен буркан.
— Сега ще го замразя — обясни той, ухилвайки се. — Което ще накара кокаиновите кристали да се вдигнат на повърхността, тъй като са по-леки от въздуха. Исках да кажа, от маслото. И после ще направя финалната крачка, разбира се. Ще запазя в тайна каква е тя, но включва сложен процес на филтрация.
Той отвори хладилника и внимателно постави буркана в камерата.
— Колко трябва да стои там? — попита Чарлз Фрек.
— Половин час. — Барис си сви цигара и я запали, а после отиде при купчината електроизмервателни прибори. Постоя там замислено, потривайки брадичката си.
— Да — каза Чарлз Фрек, — ала дори и да получиш цял грам чист кокаин по този начин, аз не мога да го дам на Дона, за да… Сещаш се, да вляза под полата й в замяна на това. Същото е като да я купя, ето какво би се получило.
— Това е размяна — поправи го Барис. — Ти й подаряваш нещо, тя на теб — също. Най-скъпоценното нещо, което притежава една жена.
— Тя ще знае, че е купена. — Чарлз познаваше достатъчно Дона, за да е сигурен в думите си. Дона щеше да проумее истината незабавно.
— Кокаинът е афродозиак — промърмори Барис предимно на себе си. Той подреждаше тестващата апаратура покрай цефалохромоскопа на Боб Арктър, най-ценното притежание на Боб. — След като си смръкне една прилична доза, с удоволствие ще ти се отдаде.
— Мамка му, човече — възрази Чарлз Фрек. — Говориш за момичето на Боб Арктър. Той е мой приятел и човекът, с когото ти и Лъкман живеете под един покрив.
Барис мигновено вдигна рошавата си глава и известно време гледа в Чарлз Фрек.
— Не знаеш много неща за Боб Арктър — каза той. — Както и всички ние. Твоята гледна точка е наивна и опростена. Прекалено много му вярваш.
— Той е много точен пич.
— Разбира се — каза Барис, кимна и се ухили. — Без никакво съмнение. Един от най-точните на света. Но напоследък забелязвам — всички ние, които наблюдаваме Арктър внимателно и отблизо, забелязваме — определени противоречия в него. Както в характера му, така и в поведението му. В цялостното му отношение към живота. Във вродения му стил, както се казва.
— Какво искаш да кажеш?
Очите на Барис зад зелените стъкла на очилата започнаха да играят.
— Танцът на очите ти нищо не ми говори — каза Чарлз Фрек. — Какво не е наред с цефскопа?
Той се приближи, за да види по-добре.
Барис отвори централния капак и каза:
— Погледни проводниците долу и ми кажи какво виждаш.
— Виждам срязани проводници — отговори Чарлз Фрек. — И сноп проводници, с които като че ли умишлено е предизвикано късо съединение. Кой го направи?
Веселите и умни очи на Барис продължиха да играят с особено удоволствие.
— Тези гадни многозначителни физиономии не струват пукната пара за мен — каза Чарлз Фрек. — Кой повреди цефскопа? Кога стана това? Наскоро ли го открихте? Арктър не ми каза нищо, когато се видяхме последния път, а то беше оня ден.
— Може би все още не е готов да говори за това — предположи Барис.
— Е — каза Чарлз Фрек, — изобщо не разбирам какво искаш да кажеш. Мисля да отида в някой от офисите на „Нов път“ и да се предам, да откажа дрогата по метода „студена пуйка“ и да се подложа на терапия, да бъда с онези момчета ден и нощ, далеч от загадъчни типове като теб, които не мога да разбера. Виждам, че този цефскоп е прецакан, но ти не ми казваш нищо. Опитваш се да намекнеш, че Боб Арктър го е направил, че е повредил собствения си апарат? Това ли искаш да кажеш? По-добре да си живеех в „Нов път“, където нямаше да ми се налага да слушам подобни безсмислени глупости, каквито сега слушам всеки ден — ако не от теб, от някой друг като теб.
Тези думи бяха съпроводени с гневен поглед.
— Аз не съм повредил този уред — заяви Барис замислено, подръпвайки мустаците си. — И дълбоко се съмнявам, че Ърни Лъкман го е направил.
— Аз се съмнявам дълбоко, че Ърни Лъкман е повредил каквото и да било през целия си живот, ако не броим оня път, когато му бяха пробутали скапана дрога и изхвърли масичката за кафе през прозореца на апартамента, в който живееха с оная мацка Джоун. Това е различно. Обикновено Ърни е най-разумният от всички нас. Не, Ърни не би саботирал нечий чужд цефскоп. И Боб Арктър не би го направил — апаратът е негов, нали? Какво мислиш, че е направил, станал е тайно посред нощ, без самият той да го знае, и е направил това, прецакал се е по този начин? Не, някой друг е направил това. Така е станало.
„Сигурно ти, гаден кучи син — помисли си той. — Имаш техническите познания и си странен.“
— На този, който го е направил — каза той на глас, — мястото му е или във Федералната психиатрична клиника, или в някоя алея с мраморни плочи. Ако питаш мен — последното. Боб винаги много е държал на този цефскоп. Виждал съм как го включва веднага, когато се върне от работа през нощта, това е първото нещо, което прави, след като влезе. Всеки има неща, които са му много скъпи. За Боб такова нещо беше цефскопа. Така че някой му е извъртял много кофти номер, човече.
— Точно това имах предвид.
— Какво си имал предвид?
