— „Веднага, когато се върне от работа през нощта“ — повтори Барис. — От известно време се досещам кой е Боб Арктър и къде работи в действителност, коя е тази особена организация, чието име не може да ни каже.
— Това е шибаният Център за изкупуване на ценни книжа в Плацентия — отвърна Чарлз Фрек. — Той ми каза веднъж.
— Чудя се какво ли прави там.
Чарлз Фрек въздъхна.
— Боядисва чипове в синьо12.
Наистина не харесваше Барис. Прииска му се да бъде някъде другаде, предпочиташе да се кара с първия срещнат, отколкото да бъде с Барис. „Може би трябва да се махам оттук“ — каза си той. Но после си спомни за буркана с маслото и кокаина, които се охлаждаха във фризера, и деветдесет и осемте цента за нещо, струващо сто долара.
— Слушай — каза той, — кога ще стане готово това чудо? Мисля, че се майтапиш с мен. Как може хората да продават „Соларкейн“ на безценица, ако вътре има грам чист кокаин? Какво печелят от това?
— Те купуват в големи количества — заяви Барис.
Чарлз Фрек незабавно си представи поредната фантазия: товарни камиони, пълни с кокаин, влизат на заден ход във фабриката на „Соларкейн“, където и да се намира тя, може би в Кливлънд, и стоварват тонове и тонове чист, висококачествен кокаин в двора на фабриката, после работниците го смесват с масло, инертен газ и други боклуци и го сипват в малки яркооцветени флакони, които биват пакетирани и разпространени из хиляди магазини „7–11“, аптеки и супермаркети. „Това, което трябва да се направи — помисли си той, — е да се спре един от тези товарни камиони и да се разтоварят седем или осем хиляди фунта, по дяволите, колкото се може повече. Колко ли побира един товарен камион?“
Барис му подаде вече празния спрей „Соларкейн“ и посочи етикета, на който бяха написани съставките.
— Виждаш ли? Бензокаин. Само отделни високоерудирани хора знаят, че това е фабричното название на кокаина. Ако бяха сложили на етикета „кокаин“, народът щеше да се светне и, в края на краищата, да започне да прави същото, което правя аз. Хората просто не са достатъчно образовани, за да проумеят това. Нямат моите научни познания.
— Какво възнамеряваш да правиш с тези научни познания? — попита Чарлз Фрек. — Освен да възбудиш Дона Хоторн?
— Възнамерявам да напиша бестселър — отвърна Барис. — Ръководство за обикновените хора — как да си направят дрога в кухнята, без да нарушават закона. Разбираш ли, това е законно. Притежанието на бензокаин не е забранено от закона. Съдържа се в множество медикаменти. Обадих се в аптеката и попитах.
— Яко! — възкликна Чарлз Фрек, впечатлен. Погледна часовника си, за да види колко им остава да чакат.
Ханк, или Мистър Ф., беше наредил на Боб Арктър да провери местните санаториуми на „Нов път“, за да установи дали в някой от тях не се крие главният местен дилър, когото следеше.
От време на време дилърите, осъзнавайки, че са на път да бъдат разкрити, намираха подслон в някое от местата за лечение на зависимостта от наркотиците, като „Синанън“, „Сентър Пойнт“ или „Нов път“, правейки се на наркомани, търсещи помощ. Веднъж озовали се вътре, портфейлът им, името им, всичко, по което можеха да бъдат разпознати, изчезваше, те заличаваха старата си самоличност в подготовка за изграждане на нова самоличност, която не е свързана с наркотиците. Точно този процес на „заличаване“ помагаше на служителите на закона да намерят търсения от тях безследно изчезнал. По-късно, когато натискът намалееше, дилърът се появяваше и подновяваше обичайната си дейност.
Никой не знаеше колко често се случва това. Персоналът на клиниките се опитваше да отгатва кога си има работа с такъв случай, но невинаги успяваше. Дилърът, заплашен от четирийсет години лишаване от свобода, има мотивация да измисли убедителна история, която да приспи бдителността им. И агонията му в този момент е съвсем реална.
Боб Арктър караше бавно по булевард „Катела“ и се вглеждаше внимателно в знаците, за да не изпусне отклонението към дървените постройки на „Нов път“, някогашни частни вили. Не му харесваше, че трябва да се прави на бъдещ пациент, търсещ помощ, но нямаше друг начин. Ако се представеше като агент от Отдела за борба с наркотиците, хората от персонала на клиниката — или поне повечето от тях — щяха да започнат да шикалкавят. Те не желаеха тяхното семейство — както наричаха съвкупността от служителите заедно с болните — да си има неприятности и щяха да се опитат да не се забъркват с полицията. В края на краищата се предполагаше, че тези бивши наркомани са на сигурно място в клиниката, и персоналът беше гарант за това. От друга страна, дилърът, когото търсеше, беше от високо ниво и използването на клиниките по този начин не беше в ничий интерес. Във всеки случай Арктър не виждаше какво друго може да направи, нито пък Мистър Ф., който първоначално го беше пратил по следите на Спейд Уийкс. Уийкс беше главната цел на Арктър от много отдавна, без никакъв резултат. И сега, от цели десет дни, той беше неоткриваем.
Арктър забеляза знака, зави и спря на малкия паркинг, който служителите от този клон на „Нов път“ деляха с някаква пекарна. Излезе от колата и тръгна по неравната настилка на алеята към входната врата. Пъхна ръце в джобовете, влизайки в тежката си и отвратителна роля.
Поне отделът не го обвиняваше, че е изтървал Спейд Уийкс. Според официалното им мнение този факт само доказваше колко ловък е Уийкс. Технически той беше по-скоро трафикант, отколкото дилър: доставяше пратки с твърда дрога от Мексико през различни интервали от време и ги носеше някъде в Лос Анджелис, където се срещаше с купувачите. Методът на Уийкс за прекарване на пратката през границата беше много хитър: той я залепваше за дъното на колата на някой порядъчен тип от колоната пред него, после минаваше границата и вземаше пакета си при пръв удобен случай. Ако патрулът на границата откъм страната на САЩ намереше пакета, тогава го отнасяше порядъчният, не Уийкс. Притежаването на наркотици се наказваше от закона в щата Калифорния. Изключително неприятно за порядъчния, жена му и децата.
Арктър познаваше Уийкс по-добре от останалите агенти под прикритие в окръг Ориндж — той беше дебел тъмнокож тип на възраст някъде над трийсет, с уникален бавен и елегантен маниер на говорене, сякаш придобит в някое английско училище. Всъщност Уийкс беше от бедните крайни квартали на Лос Анджелис. Най-вероятно беше придобил произношението си от учебни записи, взети от библиотеката на някой колеж.
Уийкс обичаше да се облича като конте, но класно, сякаш е лекар или адвокат. Често се появяваше със скъпо куфарче от кожа на алигатор и носеше очила с рогови рамки. Също така обикновено беше въоръжен с ловджийска пушка, за която имаше направен по поръчка калъф от Италия, много елегантен и стилен. Но в „Нов път“ със сигурност бяха прибрали всички тези глупости, той вероятно беше облечен като всеки друг, с обикновени дрехи, дарени от някого, и калъфът с пушката беше скрит в шкафа.
Арктър отвори масивната дървена врата и влезе.
Мрачен коридор, фоайе от лявата му страна, където чакаха някакви младежи. Маса за пинг-понг в далечния край на фоайето, по-нататък — кухня. Множество лозунги по стената, някои ръчно направени, други разпечатани: „ЕДИНСТВЕНИЯТ ИСТИНСКИ ПРОВАЛ Е, КОГАТО РАЗОЧАРОВАШ ОСТАНАЛИТЕ“ и така нататък. Чуваше се шум, явно кипеше някаква дейност. „Нов път“ поддържаше много видове дейност, вероятно повечето му пациенти, без значение дали мъже или жени, работеха в неговите фризьорски салони, бензиностанции и фабрики за производство на химикалки. Арктър стоя дълго във фоайето, чакането беше много отегчително.
Най-накрая се появи някакво момиче — красиво, с много къса, синя памучна пола и тениска с надпис „НОВ ПЪТ“ на гърдите.
— Да? — каза тя.
— Аз… Закъсал съм го — отвърна той с пресипнал, грачещ, треперещ глас. — Не издържам вече. Може ли да седна?
— Разбира се — момичето махна с ръка и се появиха двама младежи с обикновен външен вид, абсолютно невъзмутими. — Сложете го да седне някъде и му дайте чаша кафе.
„Каква кучка! — помисли си Арктър, докато двете момчета го помъкнаха към някакъв пълен с хора диван.
