— Не.
— А за жена на име Моли? Едра жена?
— Не.
— А за двама мургави братя, на около двайсет, Хатфийлд или нещо подобно? Вероятно пласират хероин, в торбички по фунт едната.
— Фунт? Торбички по
— Точно така.
— Не — отговори Фред. — Ако бях чул нещо подобно, щях да го запомня.
— Швед, висок, с шведско име. Мъж. Лежал в затвора, има извратено чувство за хумор. Висок, но слаб, носи в себе си много пари в брой, вероятно печалбата от пратка, продадена по-рано този месец.
— Ще се оглеждам за него — каза Фред и повтори: — Фунтове…
Той поклати глава и мъгливото петно се разлюля.
Ханк се порови из холограмите си.
— Така, този е в затвора. — Той обърна снимката за момент и прочете какво пише на опаката й страна. — Не, мъртъв е. Намерили са трупа му на долния етаж.
Подреди снимките. Времето минаваше.
— Не мислиш ли, че онова момиче, Джора, ни играе номера?
— Съмнявам се.
Джора Каджас беше само на петнайсет, но вече си инжектираше Субстанцията С. Живееше в Брея, в единствената отопляема стая на горния етаж на полуразрушена къща. Източникът й на доход беше учебна стипендия от щата Калифорния, която бе спечелила. Доколкото той знаеше, тя не беше ходила на училище от шест месеца.
— Ако започне да го прави, кажи ми. Ще се заемем с родителите й.
— Добре — кимна Фред.
— Момче, наркоманите бързо тръгват по наклонената плоскост. Вчера имаше една при нас, изглеждаше на петдесет. Оредяла посивяла коса, липсващи зъби, хлътнали очи, ръце като клечки… Питахме я на колко е и тя каза „деветнайсет“. Проверихме — не лъжеше. „Знаеш ли колко стара изглеждаш?“ — попита я една от служителките ни. — „Виж се в огледалото.“ Момичето се погледна и се разплака. Попитах я откога се друса.
— Година? — предположи Фред.
— Четири месеца.
— Стоката, която се предлага на улицата, е много лоша точно сега — каза Фред, без да се опитва да си представя момичето — на деветнайсет, но с вече окапваща коса. — Разреждат я с повече боклуци от обикновено.
— Знаеш ли как е започнала да се друса? Братята й — двама наркопласьори — влезли в спалнята й една нощ. Хванали я, инжектирали й от дрогата, после я изнасилили. И двамата. За да я подготвят за новия й живот, предполагам. Стояла е няколко месеца по кръстовищата, преди да я докараме тук.
— Къде са те сега? — На Фред му хрумна, че може да се натъкне на тях.
— Излежават шестмесечна присъда за притежание на наркотици. Момичето също така има сифилис, но не го знае. Болестта се развива вътре в нея. Братята й смятат, че това е забавно.
— Мили момчета — каза Фред.
— Ще ти кажа нещо, което със сигурност ще те разтърси. Чу ли за онези три бебета в болницата Файърфийлд, на които всеки ден трябва да им се инжектира доза, защото още са твърде малки, за да издържат отказването от дрогата? Сестрата се опитала да…
— Разтърси ме — каза Фред с механичния си монотонен глас. — Чух достатъчно, благодаря.
Ханк продължи:
— Когато се сетиш за новородените, които са зависими от хероина, защото…
— Достатъчно — повтори мъгливото петно на име Фред.
— Какво е това, което си представяш — майка, която дава на новороденото от време на време хероин, за да го упои, за да спре то да плаче? През нощта във ферма в провинцията?
— Нещо такова — каза Фред приглушено. — Може би си представям запой през уикенда. Понякога ми се иска да полудея. Но съм забравил как.
— Това е изгубено изкуство — каза Ханк. — Може би някъде са записани инструкции как става.
— Има един филм от около 1970-та — каза Фред. — Нарича се „Френска връзка“ — за двама мъже, хероинови наркомани. Веднъж, когато си биха дозата, единият съвсем превъртя и започна да стреля във всеки, когото види, включително и в началниците си. За него нямаше разлика.
— В такъв случай може би е по-добре, че не знаеш кой съм — каза Ханк. — Можеш да се добереш до мен само по случайност.
— В края на краищата някой ще се добере до всички нас — каза Фред.
— Това ще бъде облекчение. Същинско облекчение. — Ханк продължи да разглежда бележките си и каза: — Джери Фабин. Добре, него го отписваме. Психиатрична клиника. Момчетата в службата разправят, че Фабин казал на служителите по пътя към клиниката, че някакъв малък човек, три фута висок, безкрак, на инвалидна количка, карал след него ден и нощ. Но той никога не казал на никого за това, защото ако го направел, хората щели да се ядосат и да побеснеят и тогава той нямало да има приятели, нямало да има с кого да си говори.
— Да — каза Фред стоически. — Така е с Фабин. Четох ЕЕГ-анализа му от клиниката. Можем да забравим за него.
Винаги след тези срещи, при които седеше срещу Ханк и докладваше, Фред чувстваше някаква дълбока промяна в себе си. Но по време на самите разговори приемаше ставащото за нормално. Просто когато и да се провеждаха тези заседания и за каквото и да ставаше въпрос, той не изпитваше никакви емоции по време на протичането им.
Отначало смяташе, че това се дължи на калейдоскопните костюми, които двамата носеха — те не можеха да се усещат физически помежду си. По-късно предположи, че работата не е в костюмите, а в самата ситуация. По професионални съображения Ханк целенасочено проявяваше пълно безразличие и не показваше нито омраза, нито любов, нито други силни емоции — те нямаше да са им от полза в работата. Как би могла да им помогне емоционалната обвързаност, когато обсъждат престъпления, сериозни престъпления, извършени от хора, близки до Фред и дори, както беше в случаите с Лъкман и Дона — скъпи за него? Той трябваше да потисне чувствата в себе си. И двамата трябваше да го направят, но той в много по-голяма степен, отколкото Ханк. Те ставаха безчувствени, говореха безчувствено, изглеждаха безчувствени. С течение на времето ставаше все по-лесно да се постига това, без никакво напрягане.
След като всичко приключеше, чувствата се връщаха обратно.
Възмущаваше се от много от събитията, на които беше станал свидетел, някои от тях бяха ужасни, шокиращи. Грандиозни, съкрушителни представления, за които нямаше никаква предварителна представа. Със звук, винаги пуснат прекалено силно вътре в ума му.
Но докато седеше на масата срещу Ханк, той не чувстваше всички тези неща. Теоретично можеше да опише с безразличие всичко, на което беше станал свидетел. Или да чуе каквото и да било от Ханк.
Например, можеше безцеремонно да каже: „Дона умира от хепатит и използва иглата си, за да зарази колкото се може повече от приятелите си. Най-добре ще е да яде бой с дръжката на пистолета, докато не се откаже.“ Би казал такова нещо за своето собствено момиче…
Това беше Фред. Но по-късно Фред се превръщаше в Боб Арктър, някъде по тротоара между пицария „Хът“ и бензиностанция „Арко“ (където в момента цената беше долар и два цента на галон), и ужасните цветове се връщаха отново при него, независимо дали му харесваше, или не.
Тази промяна у него като Фред му спестяваше изблиците на чувства. Пожарникарите, лекарите и служителите в погребалните бюра постъпваха по същия начин в работата си. Никой от тях не можеше да си
