стиропора. — Но почти успях. По принцип съм на прав път.
— Колко струва този пистолет? — попита Чарлз Фрек. Никога не беше притежавал свой пистолет. Няколко пъти бе имал ножове, но винаги му ги крадяха. Веднъж дори му го открадна едно момиче, докато той беше в банята.
— Не много — отвърна Барис. — Пистолетите втора ръка като този струват около трийсет долара.
Той подаде оръжието на Фрек, който се отдръпна уплашено назад.
— Ще ти го продам — каза Барис. — Наистина трябва да имаш в себе си пистолет, за да се пазиш от злосторници.
— Навсякъде е пълно с такива — каза Лъкман със своята иронична усмивка. — Оня ден прочетох в „Лос Анджелис таймс“, че подаряват радиоприемник на онзи, който напакости най-успешно на Фрек.
— Ще ти дам в замяна на него тахометър „Брог-Уорнър“ — каза Фрек.
— Този, който открадна от гаража на оня пич от другата страна на улицата? — попита Лъкман.
— Да, но вероятно пистолетът също е откраднат — отвърна Чарлз Фрек. Той смяташе, че в повечето случаи всичко, което има някаква стойност, първоначално е било откраднато от някого и кражбата му е доказателство за неговата ценност. — Всъщност момчето от другата страна на улицата първо открадна тахометъра. Той вероятно е сменил собственика си петнайсетина пъти. Имам предвид, че наистина е един много хубав тахометър.
— А ти откъде знаеш, че оня пич го е откраднал? — попита Лъкман.
— По дяволите, човече, та той има осем тахометъра в гаража си, всичките окачени на стената. По какъв друг начин може да се е сдобил с тях, с толкова много, имам предвид? Кой купува осем тахометъра?
Лъкман се обърна към Барис и каза:
— Мислех, че си зает с работата по цефскопа. Оправи ли го вече?
— Не мога да работя денонощно по него, без никаква почивка — страшно сложно е — отговори Барис. — Трябва да си почивам.
Той отряза още едно парче от стиропора с някакъв специален модел джобно ножче.
— Следващия път ще стане абсолютно безшумно…
— Боб мисли, че работиш по цефскопа — каза Лъкман. — Сега си лежи в леглото и си мисли, че е така, докато ти тук стреляш с пистолета. Не се ли разбрахте с Боб да компенсираш по този начин дълга от неплатени наеми, които имаш да му изплащаш?
— Също като хубавата бира — каза Барис, — сложната, прилежна поправка на повредена електронна апаратура…
— Само разкарай великия единайсетцентов заглушител по-далече от нас — каза Лъкман и се оригна.
„Аз бях дотук“ — мислеше си Робърт Арктър.
Той лежеше по гръб, сам в полутъмната си спалня, и гледаше втренчено в тавана. Под възглавницата му беше неговият специален 32-калибров полицейски пистолет. При звука на изстрела от 22-калибровия пистолет на Барис в задния двор той инстинктивно беше измъкнал собственото си оръжие изпод леглото и го бе оставил на място, където да му е под ръка. Сигурен ход срещу всяка опасност; той дори не го беше направил съзнателно.
Но 32-калибровият пистолет под възглавницата му не можеше да бъде достатъчно добро средство срещу нещо толкова подмолно като саботажа срещу неговата най-ценна и скъпа собственост. Веднага щом се върна вкъщи след оперативката с Ханк, той провери всички останали уреди и установи, че са наред — особено колата. Винаги проверяваше първо колата в подобни ситуации. Каквото и да ставаше, който и да го бе направил, беше гадно и подло. Някакъв безчестен страхливец, криещ се в периферията на неговия живот, се опитваше да му навреди по коварен начин, без да му се разкрие. Не човек, а по-скоро ходещ, криещ се симптом на техния начин на живот.
А беше време, някога, когато той не живееше така, с 32-калибров пистолет под възглавницата си, с ненормалник в задния двор, който стреля с пистолет поради Бог знае каква причина, с друг ненормалник — а може би същия — който разбива на горния етаж в собствения му дом изключително скъпия и ценен цефскоп, който толкова обичаха и на който толкова се радваха всички в къщата плюс техните приятели. В онези отминали дни животът на Боб Арктър протичаше по съвсем различен начин: той имаше съпруга, подобна на всички останали съпруги, имаше две дъщерички, нормална къща, метена и почиствана всеки ден, скучни вестници, които, дори без да са разгърнати, биваха пренасяни от алеята пред къщата до кофата за боклук, а понякога даже ги четяха. Но после един ден, докато вадеше изпод мивката електрическата печка за пуканки, Арктър удари главата си в ъгъла на кухненския шкаф. Болката беше толкова неочаквана и толкова незаслужена, че по някакъв начин прочисти съзнанието му. Моментално осъзна, че не мрази кухненския шкаф, а че мрази жена си, двете си дъщерички, къщата си, задния двор с косачката, гаража, централното отопление, предния двор, оградата, цялото шибано място и всичко в него. Искаше развод, искаше да се махне. Получи каквото искаше — много скоро. И постепенно навлезе в един нов, мрачен живот, в който нямаше нищо подобно.
Вероятно би трябвало да съжалява за решението си. Но той не съжаляваше. В стария му живот нямаше никакви вълнения, никакви приключения. Беше прекалено безопасен. Всички елементи, от които се състоеше, се намираха точно пред очите му и не можеше да се случи нищо неочаквано. Както му хрумна веднъж, този живот беше като малка пластмасова лодка, на която й предстои да плава безкрайно, без никакви произшествия, докато най-накрая не потъне, за тайно облекчение на всички.
Но в този мрачен свят, където живееше в момента, опасните и изненадващи неща непрекъснато течаха към него, а понякога, много рядко, се случваха и прекрасни неща. Не можеше да се оплаче.
Като например преднамерената, злодейска повреда на неговия цефалохромоскоп, около който беше изградил развлекателната част от своето разписание, онова време през деня, когато всички почиват и се самоусъвършенстват. Погледнато рационално, никой не би имал полза от повреждането на уреда. Но доста от нещата, които се случваха през дългите мрачни вечери, не можеха да се нарекат рационални, не и в строгия смисъл на думата. Това озадачаващо действие можеше да е извършено от всеки по най-различни причини. От всеки, когото той познаваше или беше срещал. Всеки от десетките чудаци, особняци, наркомани или психясали халюциниращи параноици, живеещи извън реалността. Всъщност и от всеки, когото
Или от най-близкия му приятел.
„Може да е Джери Фабин — помисли си той — преди да го откарат. Неговият мозък е абсолютно съсипан, отровен. Джери и неговите милиарди листни въшки. Обвиняващ Дона — всъщност обвиняващ всички момичета — за «заразяването» си. Налудничаво. Но ако Джери беше решил да извърти номер на някого, щеше да го направи на Дона, не на мен. Пък и се съмнявам, че Джери знае как да махне дънната платка от модула. Ако се беше опитал, сигурно още щеше да стои там и да развинтва и завинтва един и същ винт. Или да се пробва да свали платката с чук. Както и да е, ако Джери Фабин го беше направил, модулът щеше да е пълен с изпочупени яйца.“
Боб Арктър мислено се усмихна накриво.
„Горкият нещастник и неговата потайна зловеща усмивка — помисли си той. — Горката му майка, къде ли е тя сега? Веднъж попадне ли незначително количество тежки метали в мозъка ти — и край, свършено е с теб. Ставаш един от многото бавноразвиващи се с мозъчни увреждания. Биологичният живот продължава, но душата, умът — те са мъртви. Машина, задвижвана от рефлекси. Като при насекомите. Повтаряне на едни и същи заучени движения, отново и отново. Понякога подходящи, друг път — не.“
Зачуди се какъв ли е бил Джери преди. Не го познаваше от много отдавна. Чарлз Фрек твърдеше, че навремето Джери си е бил съвсем наред. Арктър си каза, че трябва да види това, за да го повярва.
„Може би е редно да кажа на Ханк за саботирането на моя цефскоп — помисли си той. — Сигурно те веднага ще разберат какво означава това. Но с какво могат да ми помогнат? В работа като тази рискът е неизбежен.“
Работата не си струваше. Не си струваше и за всичките пари на шибаната планета. Но парите не са всичко. Веднъж Ханк го бе попитал: „Как се реши да работиш това?“ Какво знае за истинските си мотиви всеки човек, който работи някаква работа? Скука, вероятно — желание нещо да се случи. Скрита неприязън
